Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.

Сашо бе радостен. В антикварната книжарница бе открил много старо издание на книга от неговия любим автор.

Това бе едно от първите издания на тази книга.

На вътрешната страница бе изписано името на предишния собственик.

„Юри Павлов декември 1943 г“.

– Сигурно става въпрос за времето, когато са отпечатвали части от тази книга, – предположи Сашо.

Той махна с ръка:

– Този писател казва нещата така, че запечатва Божието Слово в сърцето ми, – възкликна Сашо.

И той се зачете в старото издание:

„Същественият порок, най-голямото зло, е гордостта. Непокорство, гняв, алчност, пиянство и всичко това, са просто ухапвания от бълхи в сравнение: именно чрез Гордостта дяволът стана дявол: Гордостта води до всеки друг порок: това е пълното анти-Бог състояние на ума. . . Докато се гордеете, изобщо не можете да познавате Бога. Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и хората; и разбира се, докато гледате надолу, не можете да видите нещо, което е над вас“.

– Гордостта е зловеща, – въздъхна Сашо, – а Бог ме призовава към смирение, но не преувеличеното и самоотричащо се такова, нито към фалшива скромност. Той ме предизвиква да осъзная колко голяма е Неговата святост в сравнение с моята греховност.

Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Младен вдигна безпомощно ръце:

– Провалите винаги ни намират. Не можем да се скрием от тях.

– Интересното е, че те са универсални, а никой не говори за тях, – усмихна се Петър. – Книжарниците са препълнени с томове за това как да успеем, но не и какво да правим при неуспех.

– Може би никой не знае какво да каже по въпроса, – предположи Младен.

– Но Бог го прави, – плесна с ръце Петър. – В книгата Му е пълно с хора, които са се провалили, но са получили втори шанс.

– Бог?

– Например, – започна да изброява Петър, – Давид морално се провали, но въпреки това стана човек по Божието сърце. Йона попадна в корема на риба поради непокорството си, но когато искрено се помоли, видя съживлението в Ниневия.

– Знам, че няма перфектни хора, – изпъшка Младен, – но ние създаваме изключителни бъркотии.

– Осъзнай, – наблегна Петър, – Бог използва провалите ни, за да ни променя и уподоби на Сина Си Исус Христос.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..