Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Станчо бе с приятелите си на излет. Те беседваха по пътя.

– Как можеш да служиш на другите без много усилие? – попита Станчо.

– Единствено чрез Божията благодат, – отговори веднага Симеон.

А Атанас допълни:

– Бог ни дава благодат. Чрез нея получаваме желанието и силата да действаме. Благодатта ни дава възможност да живеем християнски живот с цел. Ето защо всичко започва с нея.

– Чрез нея ние опознаваме Бог по-дълбоко, – намеси се Стоил, – завършеното дело на Христос и пълното наследство, ползи и цел, които Той ни е дал.

Димитър не остана назад, а додаде:

– Тя ще осигури вярата, която трябва да победите в живота ни, да служим на Бога и на другите.

– Възможно ли е да бъдеш християнин и въпреки това да оставиш Божията благодат неизползвана или неефективна в живота си? – повдигна вежди въпросително Станчо.

– Ако се случи това, – Христо въздъхна тежко, – ние започваме да разчитаме на собствените си сили. Фокусираме се върху себе си, а не към Бога и другите. С други думи казано, настаняваме се в състояние на духовна стагнация и егоизъм, погълнати от удоволствията и тревогите на този живот.

Петко плесна с ръце:

– Не позволявайте Божията благодат да бъде напразна в живота ви. Вместо това направете всичко възможно, за да я познаете по-дълбоко, за да можете да служите на Бога с радост, а на другите със смирение без усилие.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Крум се трудеше всеотдайно, но все някой друг получаваше заслугата.

– Аз нося тежестта, но друг получава похвалата, – мърмореше той. – Защо изобщо се занимавам със всичко това?

Капанът се задейства.

Шефът му хвали някой друг, а Крум бе игнориран и гнева му пламна.

Ревността прави раната още по-дълбока.

Бащата на Крум често го предупреждаваше:

– Твоята стойност не се измерва с това, което се казва на срещата с персонала. Бог вижда всяко твое усилие, което полагаш. Той знае кога оставаш до късно, кога правиш това, което е правилно, дори никой да не забелязва.

А приятелят му Спас казваше:

– Работата за Бога те държи стабилен, когато липсва уважение от хората.

В този момент на огорчение Крум си спомни точно тези думи. Той осъзна, че не бива да губи мира си за такива неща.

Падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че когато другите получават заслугата, която аз заслужавам, завистта ме завладява и негодуванието ми расте. Прости ми, че се сравнявам с другите и допускам завист в сърцето си. Помогни ми да работя честно и самоотвержено, знаейки, че виждаш това, което никой друг не вижда. Напомняй ми, че моята стойност идва от Теб, а не от думите на шефа. Дръж ме стабилен, когато се чувствам пренебрегнат. Амин.