Николай бе възмутен:

– Имат ли право съседите да слушат силна музика?

Любо вдигна рамене:

– По закон е разрешено до 23:00 часа.

– Но аз не мисля така, съседите ми не могат да нарушават пространството ми с акустични вълни, – сбърчи нос Николай. – Защо проникването през акустични полета не се счита за нарушение на моите граници?

– Няма го в закона, – усмихна се Любо.

– Да кажем, че съседите имат право да слушат силна музика, но тогава и аз имам право да усиля високоговорителите и да ги насочвам в тяхната посока, – повдигна вежди Николай. – Ще им пускам мантри или молитви. А защо не? Логично е.

Николай се завъртя и подскочи:

– Нека да отидем още една крачка напред. Тогава имам право да се намесвам не само в акустичните полета на другите, но и в техните електромагнитни полета. Следователно, мога да включа заглушител у дома, който ще потисне Wi-Fi и Bluetooth на съседите ми.

Той се почеса по главата:

– Все още не съм пробвал това, но имам право да включа безжичните източници в дома си от 7:00 до 23:00 часа. Значи имам право да заглушавам техния Wi-Fi? Да, имам!

– И така, стигаме до заключението ….

Николай го прекъсна веднага:

– Съседът всъщност няма право да се намесва в пространството на друг човек с акустични или електромагнитни вълни, нарушавайки свободата му.

– Но това не се отнася, – Любо вдигна дясната си ръка, – за ремонти, стъпки на съседите, писъци на малки деца или лай на кучета.

– Освен това музика може да се слуша в рамките на ограниченията за силата на звука в стаята или през слушалки, – добави Николай. – Вярвам, че слушането на силна музика през деня трябва да бъде забранено със закон, в противен случай всякакви заглушители и алтернативни методи за въздействие върху съседите ще станат по-популярни.

– Всеки има право на мир и тишина, – съгласи се Любо.

Кирил и Пенко отдавна не бяха се виждали. Единият замина за близкия град, да учи, а другия постъпи в столичния университет. Деляха ги около триста мили.

Сега се върнаха да обсъждат старите си теми, но мислите им бяха добили по-широк мащаб.

– Любимото тактическо средство на демоните за омаловажаване на вярата на младия християнин е разсейването, – отбеляза Кирил.

– Колко добре познаваме ние в съвременния свят борбата срещу разсейването? – повдигна рамене Пенко.

Кирил се усмихна:

– Повечето от нас носят малки компютри в джобовете си, предназначени да привличат вниманието ни с малки хапки и да ни карат да се връщаме за още.

– Програмирани сме да държим вниманието си в кръг около най-малките неща, докато вече не ни остане време за неща от истинска важност, като молитвата в тишината пред Бога, – допълни Пенко.

– Това със сигурност е по-голяма тактика в арсенала на дявола дори от изкушението да вършим явни грехове, – завъртя глава Кирил, – защото ако той може просто да запълни всеки момент с шум и разсейване, със сигурност никога няма да обърнем внимание на тихия, мек глас на Бог.

– Шумът, грандиозният динамизъм, чутият израз на всичко ликуващо, безмилостно и мъжествено… Накрая ще превърнем цялата вселена в шум, – подкрепи го Пенко.

– Библията е пълна с предупреждения срещу разсейването, – продължи разсъжденията си Кирил. – В Стария завет виждаме Бог да напътства народа си да размишлява върху Неговото Слово ежедневно и да отделя специално време за молитва, почивка и празнуване. Защо?

Пенко отговори веднага:

– За да се върнат умовете и сърцата им към Него, когато малките житейски въпроси заплашват да заглушат по-големите. Исус предупреди учениците си, следователно и нас, че разсейването е като тръните, които задушават доброто семе. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“, каза им той. „Духът е бодър, но плътта е немощна“.

– Ясно е, че разсейването винаги е било човешки проблем, – съгласи се Кирил, – дори преди появата на смартфона!

Въпреки че трябва да се изправим пред проблема с разсейването, не е нужно да се чувстваме обречени от него.

Господ знае какви сме и разбира борбите, с които се сблъскваме в сегашното време.

Чрез Неговия Дух можем да придобием самоконтрол, за да се отблъснем от атаката на разсейването.

Трябва да направим главното нещо основно. Да гледаме към Господа, докато единственото желание на сърцето ни не стане да живее с Него.

Като ставаше посред нощ Мишо виждаше майка си седнала на стол в хола. Обикновено тя държеше Библия в скута си.

Тази жена имаше проблем с безсънието поради хронична болка.

Мишо не говореше с майка си, защото бе прекалено сънен, но знаеше, че тя разговаря с Бога в тези среднощни часове.

Трябва ли да чакаме някоя безсънна нощ, за да се свържем с Бога?

Разбира се, че не.

Светът е шумен и ние често се разсейваме от шума.

Бог изисква вниманието и участието ни. Ето защо трябва активно да търсим тихите моменти, които рядко се срещат в хаоса на семейния живот или в забързаната работа.

Ние намираме Бог в тишината.

Той е буден и слуша. Винаги е готов да прекара време с онези, които Го търсят.

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Светльо сподели с приятеля си Симеон:

– Мислех, че не излекуваната болка просто изчезва с времето.

– О, де да беше така, – усмихна се тъжно Симеон. – Тя просто се пренася. Появява се отново в следващия сезон с различно лице, но със същата тежест.

– И аз съм забелязал, че когато вляза в нова връзка с надежда за ново начало, проектирам старите рани на нови хора, – с болка констатира Светльо.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Миналите ни разочарования оформят настоящите ни реакции, а непреодоляната болка се превръща в леща, през която всичко се интерпретира.

– Какво може да се направи в такива случаи? – попита Светльо.

– Виж, – прехапа устни Симеон, – Бог е наясно с този модел. За това Той не пренебрегва разбитите сърца. Лекува и грижовно превързва раните ни.

– Знам, че ни изцелява, – отбеляза Светльо.

– Забележи, – наблегна Симеон, – изцелението не е прибързано, насилствено или повърхностно. То е умишлено и лично.

– Мога до някъде да се съглася, – Светльо поклати глава, – че изцелението е акт на послушание и мъдрост.

– Исус „превързва съкрушените сърца“ и извайва красота от пепелта, – допълни Симеон. – Бог не ни създава нови връзки и не ни поставя спешни задачи, преди да се погрижи за сърцата ни.

– А когато се забавя? – попита Светльо.

– Това е доказателство за подготовка, на която сме подложени, – отговори Симеон. – Това, което усещаш като тишина, може да се окаже процес на възстановяване.

– С течение на времето неизпълнените желания могат да създадат тиха скръб, с която се научаваме да живеем, вместо да се лекуваме от нея, – въздъхна дълбоко Светльо.

– Бог те кани, да донесеш тази болка при Него. Изцелението започва, когато осъзнаеш къде си наранен. Бог лекува това, което носим в Неговата светлина.

– Може би трябва да занеса всяка болка, разочарование и рана пред Господа, – започна да изрежда Светльо. – И да Го помоля да изцели сърцето ми, да възстанови надеждата ми и да ме подготви за това, което ми предстои.

– Довери Му се в процеса на изцеление и няма да съжаляваш, – подкрепи го Симеон.