Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Мишо бе много радостен:

– Вчера установихме една важна истина. Дали умишлено или не, нещо ни оформя. Трансформацията следва вниманието ни, – заяви той.

– Промяната е резултат от това, което задържа вниманието ни с течение на времето, – подкрепи го Стойчо, – а това оформя вътрешния ни живот.

– Не това, на което се възхищаваме за кратко, или сме съгласни интелектуално, а това, към което се връщаме отново и отново, – допълни Мишо.

– Човешкото сърце отразява това, което многократно вижда, – добави Стойчо.

– Фиксираме очите си, настройваме умовете си, но това надхвърля един поглед, – разсъждаваше на глас Мишо. – Трябва да останем достатъчно дълго, за да може истината да премине от информация към трансформация.

– Забелязал ли си, двама души могат да чуят едно и също послание и да живеят много различен живот? – попита Стойчо.

– Не ставате промяна от това, което не си чул изобщо. Ти се превръщаш в това, което преразглеждате последователно, – заяви Мишо.

– Забележи, – кимна с глава Стойчо, – важно е как сърцето се пази или пренебрегва. Когато умът е претъпкан и неспокоен, истината рядко остава достатъчно дълго, за да се вкорени. Разсейването е опасно не защото е драматично, а защото е постоянно.

– На много хора вниманието им е разпокъсано, – смръщи вежди Мишо. – То е привлечено в твърде много посоки, за да може истината да се утаи.

– Когато погледът ти е закотвен върху Христос, върху Неговото Слово, промяната започва тихо, – надигна се на пръсти Стойчо. – Няма да забележиш веднага промяна. Трансформацията рядко е силна, но с течение на времето действията ти се променят. Просто спираш да цитираш Писанието и започваш да Го живееш.

– Нещо важно, което трябва да се отбележи, – вдигна ръка нагоре Мишо. – Гледането не е пасивно. Ти взимаш участие в него. Така даваш съгласие да бъдеш оформени от това, което гледаш пред себе си.

– Човек е благословен не, когато взема проби от Словото от време на време, – плесна с ръце Стойчо, – а когато остава ден и нощ с Него. Така животът му е стабилен, защото погледа му непоколебим.

Запитайте се днес честно, към какво се връща умът ви, когато е неохраняем? Защото посоката на вашето внимание оформя начина на вашето вървене.

Виктор разпалено размахваше ръце:

– Няма Бог! Не ми говори врелини кипелини.

Добромир го погледна кротко и топло му се усмихна:

– Наблюдавал ли си пламтящия залез, а мекият, сребрист блясък на лунната светлина върху океанските вълни? Чувал ли си плача на новороденото? Гледал ли си как птица гради гнездото си, излюпва и храни малките си? Кой е направил всичко това?

– Това е случайно стекли се обстоятелства, – самонадеяно обяви Виктор.

– Погледни заобикалящия ни свят, – посъветва го Добромир. – Инстинктивно знаем, че нашата среда не е някаква случайна космическа случайност, а дело на Майстор-дизайнер. Земята не е възникнала с щракване на гигантски пръсти, а е била съзнателно планирана и подготвена в подредена поредица от събития.

– И космоса ли не е случаен? – с присвити очи и лека ирония в гласа попита Виктор.

– Не е, – спокойно му отговори Добромир. – Виж нас хората. Ние сме съзнателно планирани да бъдем изпълнени с красотата на любовта, радостта и мира, изпълняващи целта поставена от самия Бог.

Виктор само махна нервно с ръка.

Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.

Камен бе вперил поглед в телефона си. Пръстите му се движеха много бързо по него.

Родителите му го викаха, но той не реагира.

Лиляна, съседката им, му подвикна:

– Камене, родителите ти ….

Момчето не вдигна изобщо глава.

Лиляна се замисли:

– Изглежда тук връзката е прекъснала отдавна.

Тончо, съпругът ѝ я попита:

– Каква връзка е прекъснала?

– Много често, когато децата поискат да поговорят с родителите си или желаят да им покажат нещо, тяхната реакция е, познай каква?

– След малко, сега не мога или зает съм, – ухили се Тончо.

– Лошото е, че това продължава дълго, – свъси вежди Лиляна. – И идва време, когато децата вече не се обръщат към родителите си и не ги чакат да намерят време за тях. А резултатът е плачевен.

– Права си, – съгласи се Тончо, – те викат децата си, но вече изобщо не ги слушат. Защо?

– Защото няма смисъл, – подчерта Лиляна.

– Е има и друга страна, – усмихна се Тончо. – Детето седи до тях, но е вече с телефона в ръка.

– И ние бяхме такива, – тъжно поклати глава Лиляна, – добре, че се усетихме на време. Днес нямаше да имаме диалог с нашите деца, ако продължавахме да ги игнорираме.