Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Жена с нетърпение очакваше да се роди детето ѝ, но когато това стана тя възкликна:

– Какво е това чудовище? Не го искам!

Така малкото момиченце, което беше болно, бе отпратено в един детски дом. Нарекоха я Мара.

Никой не я обичаше в този детския дом. Когато идваха хора да осиновяват деца, възпитателката ѝ казваше:

– Затворете Мара в килера, за да не плаши посетителите.

Но веднъж забравиха да я скрият и топката, с която Мара си играеше изскочи в коридора.

Там стоеше много красива двойка. Жената беше облечена в бяло, а мъжът бе в син костюм.

Когато двамата видяха Мара в един глас възкликнаха:

– Искаме да осиновим това момиченце.

В детския дом ѝ завиждаха. Никой до този момент не можеше да си представи такова нещо. Това грозно същество да бъде осиновено.

Мара отиде да живее при приемните си родители.

Когато пристъпи прага на новия си дом момиченцето бе изумено:

– Колко е красиво тук. Сякаш съм попаднала в дворец.

Родителите ѝ много я обичаха и правеха всичко възможно тя да оздравее. Усилията им не отидоха напразно.

Мина доста време и Мара се превърна в красавица. Когато порасна започна да се занимава с благотворителност.

Веднъж посети дома, където бе оставена след раждането си.

Когато им се представи:

– Аз съм Мара, онова грозно същество, което криехте в килера, когато идваха хора да осиновяват деца.

Всички я гледаха изумени и не можеха да повярват на очите си. Тяхното малко чудовище се бе превърнало в прекрасна жена.

Когато видите някой зле облечен или изглежда отблъскващо не го замеряйте с камъни. Ние всички сме деца на Бога и не е важно как изглеждаме.

Не напразно старите хора казват:

– Не плюй в кладенец, защото ще дойде време да пиеш от него вода.

Или с други думи казано: Не създавай неприятности и не вреди на никого, защото това може да се върне върху теб като бумеранг.

Светла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.