Трън бе влязъл в крака на Емил и той плачеше. До него се приближи Милен и го докосна по рамото.

– Дай да видя крака ти, – каза му той.

– Много боли, – изплака Емил, – по-добре не го докосвай.

– Има някои на този свят, които могат да измъкват тръни, – усмихна се Милен. – Това те са научили от Бога.

Емил доверчиво подаде крака си.

– Добре, извади го, но гледай много да не ме боли.

Такива „умения“ са забележителни със съпричастност и състрадание към другите в техните болки.

Този образ на страдание като дълбоко вкоренен трън, изисква нежност и умение, за да бъде премахнат, но остава. Той ни напомни за това колко сме нараними и че трябва да копаем по-дълбоко, за да развием истинско състрадание към другите и към себе си.

В този разрушен свят, никой от нас не остава без да бъде наранен. Болката и белезите са дълбоко вкоренени в нас, но още по-дълбока е любовта в Христос.

Обичайте достатъчно нежно, за да извадите тези тръни с балсама на състраданието. Бъдете готови да прегърнете приятел и враг, за да намерите заедно изцеление.

Всички в колежа се възхищаваха на атлетичните умения на Зарко.

– Чувствам се стабилен и жизнерадостен, когато съм във въздуха над халфпайп рампа, – обичаше да казва той.

С едната си ръка държеше скейтборда, а другата протягаше за баланс.

Дойде време и Зарко реши да последва Исус. Започна да посещава местната църква.

До този момент той бе преживял жестоки семейни борби и за да притъпи болката си бе използвал различни опиати.

След като тръгна на църква нещата при него изглеждаха добре, но болката се възобнови, след инцидент в семейството.

Дълго време Зарко се питаше:

– Към кого да се обърна? Кой би ме изслушал?

И той отново започна да употребява наркотици.

Някой хората го осъдиха, без да го подкрепят:

– Такъв си беше и такъв си остана, отрепка.

Други го съжаляваха, дори го заведоха в рехабилитационен център, но …

Без подходяща намеса и продължително лечение, Зарко не издържа и умря от свръх доза.

Лесно е да се върнем към познатото, когато се сблъскаме с трудности, защото не търсим изход там, където трябва.

Но дори когато избираме да търсим помощ другаде, за да приглушим болката в себе си, Бог иска да ни помогне. Той не желае да се нараняваме със старите си навици, които отново биха ни заробили.

Някои опиати и действия ни изкушават с това, че бързото ще почувстваме облекчение, а Бог напълно ни изцерява, когато ходим с Него.

Нека Го потърсим навреме.

Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Евгения отглеждаше сама двете си дъщери. Тя се стремеше да ги научи на правилните навици и умения. Желанието ѝ бе преди всичко да ги научи на труд, да не лентяйстват много.

Катя бе по-голямата ѝ дъщеря. Тя бе на 14 години. По-малката бе Лора, на седем години. Тя имитираше и следваше във всичко кака си.

Един ден Евгения се обърна към по-голямата си дъщеря:
– Ти си вече голямо момиче и трябва да поемеш някои отговорности в дома ни.

Катя се напрегна и очакваше нещо не особено приятно за себе си.

– Имаме си дом и малък двор. Имаш ли нещо против да въведеш малко ред в градината ни. Листата са опадали. Трябва да се съберат и изгорят. Да се прекопаят лехите и около дръвчетата…..

Момичето се намръщи.

– Предлагам за труда си да получиш 30 лева.

Катя се засмя и каза:

– Добре, мамо.

Когато се върна от работа, Евгения остана много доволна. Всичко бе направено така, както бе заръчала.

Катя изтича да я посрещне.

– Браво, добре си се потрудила, заслужаваш парите, които ти обещах.

Двете не забелязаха, кога към тях се бе приближила Лора.

– А моите пари, – каза заинтересовано малката.

– Какви пари? – Евгения се изненада.

Катя взе да шътка и да дава знаци на сестра си да мълчи, но Лора продължи:

– Кака каза, че ако почистя двора, прекопая лехите и около дръвчетата ще ми даде 12 лева.

Елена изпадна в шок. Гледаше двете си дъщери и не вярваше на ушите си.

– Искате да кажете, че Лора всичко е свършила сама и ще получи 12 лева. А останалите ще вземеш ти Катя без да си си помръднала пръста? И това според теб е честно?

Катя се изплези на Лора:

–Порта такава!

Евгения въздъхна огорчена и добави:

– Няма нищо лошо в това да включиш сестра си на помощ, но не и да я експлоатираш, без да вършиш нищо. Сега ще дам парите на Лора, а следващия път си помисли добре.

Катя се нацупи и се затвори в стаята си.

Бай Манол цял живот се занимаваше с мазилки и мозайки. Той бе ревностен християнин, но трудно разбираше Библията, когато я четеше. Дори това, което чуеше в църквата не оставаше в него. Сякаш някой го помиташе от главата му за броени минути.

Ако се опиташе да обясни на някого за Бога, много се тревожеше, за това заекваше, запъваше се и накрая млъкваше.

Бе на 60 години и всички го уважаваха и ценяха, за уменията в професията му.

Въпреки напредналата си възраст, Манол продължаваше да работи.

Околните му казваха:

– Имаш всичко: жена, деца, дом, …. Успокой се най-сетне и си почини.

А той навеждаше глава и кротко отговаряше:

– Как мога да спра да работя? Нали трябва да помагам на децата.

Много от познаващите го християни казваха за него:

– Той силно е привързан за материалното.

– От там идва и желанието му да печели още повече.

Един ден бай Манол падна от скелето и си счупи крака.

Тогава всички си рекоха:

– Е, сега навярно ще му дойде ума в главата и най-накрая ще спре.

Но когато се възстанови Манол отново бе на работа.

Един ден се бяха събрали група християни и споделяха помежду си, какво Бог е направил за тях. Сред тях бе и Манол.

Дойде и неговия ред. Повечето го изгледаха скептично, но очите му искряха.

– Бог много силно се проявява в работата ми. Такова нещо никога, никъде не съм виждал. Цял живот мажа. Станах професионалист в това. Знам всички тънкости на занаята. Но когато се предам на Бог и стана инструмент в ръцете Му, стават чудеса. Слагам мазилката и само с едно движение я заравнявам. Гледам и очите ми се пълнят със сълзи, защото знам, че не аз съм го направил, а Бог чрез моите ръце….

Изведнъж присъстващите разбраха, че Манол не бе тичал само за пари, а за да се изяви Божията сила чрез него.