Архив за етикет: постройка

Използвайте това богатство

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Проверката

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

От мъка в радост

originalСветла беше само на 26 години, а вече се развеждаше с мъжа си.

Днес денят бе хубав, но тя бе изпаднала в депресия. Нямаше семейство, нито деца, нито бъдеще.

В този труден момент за Светла я навести приятелката ѝ Катя и като я видя в какво състояние е, реши да я измъкне навън от дома ѝ.

Купиха си сандвичи и бутилка безалкохолно, а след това седнаха на една пейка в парка и започнаха да разговарят.

Светла се разплака:

– Няма живот за мен ….. На никой не съм нужна ….

Катя я прегърна и заплака заедно с нея. Изведнъж тя усети, че нещо става зад Светла и вдигна очи.

Забеляза как малко момче, вероятно бездомно, се прокрадваше към сандвича на приятелката ѝ, която го бе оставила близо до себе си.

– Е, спри, – развика се Катя. – Бързо го върни на мястото.

Детето побягна към храстите. Катя бързо го настигна и го сграбчи за яката. Вдигна го във въздуха, тресна го в земята и му кресна:

– Заведи ме, разбойник такъв, у дома си при родителите си! Всичко ще им разкажа.

Светла се опита да я успокои, но Катя настоя:

– Тръгваме, без повече приказки ….

Момчето изстена и се размърда. Катя го бе хванала за яката, крачеше бързо с него, а зад нея Светла притичваше разплакана.

Групата зави зад ъгъла, малкия палавник посочи с пръст една постройка и каза:

– Дойдохме!

Катя бе изумена. Те стояха пред една изоставена къща от прозореца, на която се подаде малко момиченце на две-три годинки.

Когато видя момчето, момиченцето се усмихна,  разпери ръчички и завика:

– Тони! Моят Тони дойде!

От изненада, Катя пусна малкият крадец, който веднага се преметна през прозореца и бързо подаде откраднатия сандвич на момиченцето. Малкото заръфа бързо като гладно коте.

– Тони, къде са родителите ви? – попита строго Катя.

– От няколко седмици живеем сами със сестра ми. Татко го отведоха в затвора, – каза момчето и наведе глава.

– А майка ви?

– Тя е наркоманка и се запиля нанякъде, като ни затвори в къщата. – сподели Тони. – Успях да изляза през прозореца и отидох при съседите да поискам хляб, но те ме изгониха.

– И с какво се хранехте през всичкото това време? – в гласа на Катя се усети съжаление.

– Събирах изхвърлени корички хляб. Понякога успявах да отмъкна и по нещо по-прясно за ядене…., – каза смутено момчето. – Носех по-хубавото на Динка, тя е още малка.

„Боже, а аз какво направих с него….“,- гузно си помисли Катя.

Изведнъж Светла се развесели. Привлече момчето към себе си и го прегърна. След това протегна ръка към Динка, която бе изяла сандвича и уплашено я гледаше.

– Елате деца с мен у дома, – усмихна се приветливо Светла. – Ще имате много храна и хубав дом.

Няколко месеца Светла и Катя търсеха майката на двете изоставени деца, която веднага подписа, че се отказва от тях, когато ѝ предложиха доста голяма сума пари.

Така децата останаха при Светла и животът ѝ се изпълни със смисъл.

Пропиляното доверие

indexВалери търсеше работа, тук и там, но не намери. За него нямаше значение, какво ще работи. Търсеше каква да е работа, но с осигурен покрив.

Един ден като си пиеше бирата се запозна с един шофьор, който караше трупи от планината. От него разбра, че търсят в горското стопанство нещо като деловодител и чистач.

– Опитай, може и да те вземат, – каза му шофьорът.

Валери се качи на камиона му и потеглиха към горското стопанство.

– Къде съм тръгнал из тези горските пущинаци? – каза си Валери.

Когато пристигнаха ги срещнаха няколко дървени постройки, скътани между млади иглолистни дървета. Шофьорът го заведе директно в стаята на директора.

– Петко, този мъж търси работа, ако не се разберете, ще го откарам обратно.

Валери седна на стола и разказа на Петко за скитанията и неволите си. Директорът го изслуша внимателно и нищо не каза. Даде му работни дрехи, зачисли го за храна в стола и го настани в една от бараките, където преспиваха дървосекачите. След това му каза:

– Ела утре в седем часа.

Когато Валери му се представи рано сутринта, Петко го изгледа отгоре до долу и каза:

– Да опитаме какво ще излезе от теб. Един месец ще работиш за хляб, дрехи и подслон, след това ще видим.

Работата му се виждаше лека.Валери заприходяваше писма, чистеше помещенията и цепеше дърва. Единственото, което му тежеше бе, че нямаше жени, само мъже. Тук се чувстваше самотен.

Един ден се появиха негови земляци. Горският и счетоводителят бяха отпуска и Петко изпрати Валери навътре в сечището, да отмери и заприходи натовареното.

Тогава землякът му Иван предложи:

– Валерка, да направим една далавера с теб. Първите курсове заприходи, а вторите пропусни. Ще ти броя за това суха пара.

Валери умува дълго, но накрая се закачи на въдицата. Няколко дена земляците му изкарваха едно, а Валери заприходяваше друго.

Само, че тези двама шофьори правели така и на други сечища. И когато ги хванаха, стигнаха и до Валери. Откараха го в следствения отдел на околийския град и скоро го осъдиха.

Майка му дойде на посещение в затвора. Тя се бе изгърбила и още повече съсухрила. Гледаше го дълго време без да каже нещо, а после преди да си тръгне тихо продума:

– Синко, в други дрехи искам да те видя.

Но тя така и не доживя да го види ….. свободен.

Къща оформена във вид на три сови

21072017-three-owls-1Това е една прекрасна дървена постройка, направена във формата на три симпатични сови. Тя гостоприемно е отворила вратите си за туристи, желаещи да пренощуват на такова необичайно място.

Къщата се намира в Бордо, Франция. Почиващите по време на посещение си в този живописен край могат да прекарат нощта в „совите“ абсолютно безплатно.

Къщата трябва да се резервира предварително, защото има много желаещи да си почиват в нея.

Дървената триетажна сграда е построена с подкрепата на местните хора, които винаги се радват на притока от туристи.

Вярно е, че в къщата няма електричество, но нощуващите в „совиното трио“ ще го преживеят някак си.