Илия бе затворен, поради лошите си избори и високомерието си. Бе признат за виновен.

Стъпките на пазача отекваха в каменните стени.

Илия седеше на пода в килията и очакваше последния си миг.

Не смееше да погледне нагоре, защото очакваше да чуе:

– Време е да платиш за греховете си.

Вратата се отвори, но Илия чу нещо друго:

– Свободен си да си вървиш. Взеха Исус вместо теб.

Илия не повярва на ушите си и стоеше на едно място без да помръдва.

Вратата рязко се отвори и пазача грубо извика:

– Какво чакаш? Махай се!

Илия остана без окови. Престъпленията му бяха простени.

Той стоеше и се чудеше:

– Какво стана? Как така съм свободен?

Благодатта току що се случи. Христос бе отнел греховете му.

Ние сме оправдани пред Бога, когато повярваме, че Исус проля кръвта Си, жертвайки живота Си за нас.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Мирон бе навел глава:

– Израснал съм с убеждението, че това колко струвам, трябва да се заслужи. Много рано научих, че добрите резултати носят похвала, когато се провалиш всички те гледат накриво.

– И ти смяташ, че Бог действа по същия начин? – попита го Павлин.

– Живял съм до сега така, сякаш Неговото удоволствие зависи от моята последователност, дисциплина или доколко съм бил полезен.

– Бог не те е избрал, защото си много впечатляващ, – коригира го Павлин. – Божият избор е започнал от Неговото сърце. Много преди да си го осъзнал, Той те е познавал, мислил е за теб. Господ решава да станеш част от Неговото семейство, а не твоята автобиография.

– Нима това обезсмисля усилията ми? – попита плахо Мирон.

– Ти се подчиняваш, служиш и растеш, не за да получиш Божието признание …..

– А за какво? – прекъсна го Мирон.

– Ти вече го имаш, – плесна с ръце Павлин.

– И сега какво? – Мирон стоеше объркан пред приятеля си.

– Твоят живот е започнал не с постиженията ти в него, а с Божието желание да те нарече Свой. Запомни това и го положи дълбоко в сърцето си, – посъветва го Павлин.

– Изглежда трябва да поправям много неща, които грешно съм усвоил, – поклати тъжно глава Мирон.

– Господ във всичко това ще бъде с теб, – насърчи го Павлин. – Ще те подкрепя и води. Просто трябва да Го следваш.

Симо се засмя и предизвика останалите:

– Ако сте перфектни, вдигнете ръка.

Момчетата бяха смутени и никой никой не посмя да вдигне ръка.

Симо продължи:

– О, чакайте! Не си мислете, че няма такъв между нас.

Гледаха го в недоумение.

– Всеки ден правим избори, които са извън най-доброто, което Бог може да ни даде. Този избор се нарича грях, – заяви Симо. – Някои грехове са разрушителни и имат много лоши последствия. Не е ли по-лесно да признаем, че всички сме грешни?

Последваха отговори изречени под носа:

– Зависи ….

– Е, може да не е чак толкова лошо …

Симо отново ги провокира:

– Ако не сте съгласни, попитайте някой, какво би направил ако е невидим? !

– Бих си взел нещо от магазина, нали няма да ме видят, – каза Николай.

– Бих устроил лоша шега на приятели, брат или сестра, – допълни Сашо.

– Ще предизвикам взлом, за да причиня хаос в училище, а после ще гледам от страни сеира им, – напери се Денчо.

– А знаете ли, че Божията любов е по-силна от греха? – попита Симо. – В Нейно присъствие няма място за страх. Тя е мощна сила, която ни дърпа към Бога и ни помага да осъзнаем нуждата от Божията прошка.

– Ние всеки ден грешим, – тъжно констатира Крум.

– Но ако обичаме другите, нещата се затварят, – каза Симо. – Така действа Божията любов, която Господ излива в сърцата ни чрез Светия Си Дух.