Архив за етикет: въпрос

Прощавай и забравяй

Лили и Катя бяха две сестри. Двете бяха неомъжени и живееха заедно.
Поради неразрешено несъгласие по незначителен въпрос, спряха да говорят помежду си.

Тъй като или не можеха, или не желаеха да се изнесат от малката си къща, те продължаваха да използват едни и същи стаи, да се хранят на една и съща маса, да използват едни и същи уреди и да спят в една и съща стая … всичко поотделно … без нито една дума.

Линия с тебешир разделяше зоната за спане на две половини, разделяйки вратите, както и камината. Всяка идвала и си отивала, готвела и ядяла, шиела и чела, без никога да прекрачва територията на сестра си.

През нощта всяка можеше да чуе дълбокото дишане на другата, но тъй като и двете не желаеха да направят първата стъпка към прошка и забравяне на глупавата обида, те съжителстваха години наред в мъчително мълчание.

Независимо дали става въпрос за личен или обществен такъв, начинът, по който реагираме на онези, които ни обиждат, бързо разкрива дали притежаваме сърце на слуга.

Не е достатъчно просто да кажем:

– Добре, простено ти е, но не очаквай да го забравя!

Това означава, че сме издигнали паметник на злобата в ума си, а това всъщност изобщо не е прошка.

Слугите трябва да продължат напред, помнейки правилното и забравяйки погрешното.

Както гласи една стара поговорка:

„Напиши раните в прах, ползите в мрамор“ или „Доброто на камък се пише, злото – на пясък“.

Добрината и благодеянията трябва да се помнят завинаги, а обидите, злото и страданията да се забравят бързо, те трябва да се отмият от пясъка или праха.

.

Колко много ни е останало

Атанас разхождаше кучето си. Блъсна го кола. Очевидец на инцидента бързо се обади на Бърза помощ. Линейката скоро дойде.

В болницата животът му бе поддържан цяла седмица.

Внезапно състоянието му се подобри.

Той успя да каже на жена си, четирите си деца, родителите и сестра си:

– Обичам ви.

Всички се радваха за него, но на следващия ден почина.

Дъщеря му Жана на възпоменателната му служба каза:

– Не става въпрос за това колко много загубихме, а за това колко много ни е останало. Но истината е, че тези от нас, които го познаваха и обичаха, загубиха толкова много със смъртта му. Един прекрасен живот, живян за Исус…….

Каквито и предизвикателства или изпитания да преживяваме, каквито и загуби и болка да изтърпим, нашият небесен Отец „може да направи несравнимо повече от всичко, което искаме или мислим“, защото „Неговата сила… действа в нас“.

Повече с Божията сила

Дядо Пенко разказваше на внука си:

– Южноамериканският кондор има размах на крилата 10 фута и тежи до 33 килограма. Това е най-тежката извисяваща се птица в света.

– Толкова тежка и лети? – ококори очи внука.

– Учените закачили записващо оборудване на осем птици и записали над 250 часа полетно време. Това, което са открили невероятно.

– Какво? – любопитството на внука бе голямо.

– Кондорите прекарват само 1% от времето си, за да размахват крила, най-вече по време на излитане. Една птица прелетя повече от пет часа над 100 мили, без изобщо да размахва крила, – поясни дядото.

– Без да махат криле? – внукът бе изумен, – Как тогава летят?

– За тези птици небето не е празно, а изпълнено с пориви на вятъра, течения на надигащ се топъл въздух и такива въздушни потоци, които ги изтласкват нагоре от планините. Те почти никога напрягат крилата си, а просто се реят, – бе отговорът.

– О, тогава кондорите ще изминават големи разстояния без да махат много криле, – предположи внукът.

– Те обикалят часовете над високи планини, търсейки мърша. Когато кръжат, те се възползват от термичните повдигания и надигащите се пориви на топлия въздух. Това им позволява да останат достатъчно дълго, за да намерят храна.

– О, колко малко усилия полагат тези птици и въпреки това получават такива изключителни резултати, – внукът бе във възторг.

– Те са усвоили изкуството да се реят и да се възползват от предимствата, за да осигурят своите нужди. Има много неща, които можем да научим от тях, – допълни дядото.

– Какви? – не закъсня и въпросът на внукът.

Дядото се засмя поради нетърпеливостта на малкия:

– Ние използваме малко от 1% от усилията и 99% от Божията сила.

– Ами ако допускаме малко от Божията сила и искаме всичко да си вършим сами? – внукът повдигна вежди.

– Тогава Неговата невидима сила в нас може да направи много повече, отколкото дори смятаме, че е възможно, – старецът потупа внука си по рамото.

Малкият само кимна с глава, а дядото продължи:

– Бог ни призовава да се реем, а не да се стремим всичко да вършим сами. Да почиваме в Неговата неограничена сила, вместо да разчитаме на ограничената си сила. Когато поискаме Божията помощ, ще я получим.

– Толкова много от това, с което се борим, може да бъде поето от Бог, – въздъхна внукът.

– Всичко, което трябва да направим, е да спрем и да се доверим на Господа, Който може да го направи много по-добре.

Как си израснало тук

Мъничко жълто цвете растеше в пукнатина в мръсен тротоар по средата на зимата.

Изглеждаше крехко и не на място, сякаш беше пропуснало забележката:

– Чакай по-добра почва и по-добро време.

И си задаваме добре познат въпрос:

– Как си израснало тук?

Това е същото, което много от нас питат за собствения си живот.

Как да растем тук, в този сезон, на това място, в един живот, който не сме си избирали?

Повечето от нас предполагат, че растежът изисква по-добри условия.

– Ех, ако нещата бяха по-различни, щеше да дойде разцвет. Например като друга работа, график, ново местоположение или дори различна версия на мен.

Времето и мястото не са случайни. Бог не е далече от мястото, където си ти.

Толкова често, ние молим Бог да промени нашите обстоятелства, но Бог работи под повърхността.

Понякога корените растат най-дълбоко в трудната почва. Така и вярата се формира в сезони, които никога не бихме избрали.

Това малко цвете не чакаше перфектни условия. Животът му е прокаран точно там, където е било засадено.

По същия начин Бог не чака животът ви да стане по-лесен, преди да започне Неговото дело. Той работи на места, които все още не можете да видите напълно.

Може да не обичаш почвата си и да не разбираш този сезон, навярно се чувстваш неспокоен, разочарован или уморен да чакаш нещата да се променят, но ти не си забравен.

Забележи, ти си засаден, не изоставаш от растежа си и Бог, Който те е засадил, знае точно какво отглежда.

Докосването на грънчаря

– Грънчарят нежно и с любов започна да оформя парчето глина. Той избра форма, която му бе угодна. Дълго ѝ се любува, но това не бе достатъчно ….., – разказваше дядо Васил.

– Че какво не му достига?, – прекъсна го внука му.

– Цвят, който да отразява красотата му, – отговори старецът.

– Чакай, чакай май тук става въпрос за нещо друго? – ококори очи Велко, след като чу разказа на дядо си.

– Позна, – усмихна се дядото. – Става въпрос за нашия живот. Той трябва не само да е полезен, да има определена форма, но и да сияе.

– Как да сияе? – попита Велко.

– Затова ни поставя в пещта на страданието, докато се разкрият нашите „цветове“, които отразяват красотата на Божия характер.

– Но нали любящо и нежно ни докосва Бог? – потръпна Велко.

– Без подготовката на любящото, умело докосване на ръката на грънчаря, всяка полезност или красота, която глината би могла да има, би била унищожена от натиска и топлината, – добави дядото.

– Ооооооо, – разочаровано възкликна Велко.

– Исус прави страданието разбираемо, – успокои го старецът. – Сред натиска и топлината съм уверен, че Неговата ръка е върху живота ми, развивайки вярата ми, докато не покажа Неговата слава, превръщайки ме в съд за чиста употреба такъв, който Му е угоден!

– На никой друг грънчар не бих поверил живота си, – плесна ръце и подскочи Велко.