Таня отново бе изправена пред куп пране. Тя въздъхна и си каза:

– Пак голямо пране. Като дойде това време настръхвам, едва издържам.

Майка ѝ, която ѝ бе дошла на гости се усмихна:

– Вместо да мърмориш, по-добре бъди благодарна.

– Ти подиграваш ли ми се? – възмутено възкликна Таня. – За какво да благодаря?

Майката спокойно отговори:

– Благодари, че семейството ти има много дрехи, които носи.

Малко след това едно от децата разля млякото си върху масата и част от дрехите си.

Таня бе готова да се скара на детето, но изведнъж спря:

– Мама беше правя, глупаво е да му се карам.

Тя се обърна към детето и му се усмихна:

– Няма нищо! Ще го почистим!

Първоначално детето гледаше уплашено, но когато я чу, изтича при нея и я прегърна.

Всичко е въпрос на избори, а те зависят от нас.

Пробвайте и ще видите, че когато имате благодарно сърце, не можете да се оплаквате.

Нашите отговорности не са бреме, а благословения.

„Не щастливите хора са благодарни; щастливи са благодарните хора!“

Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Жоро се вълнуваше:

– Единството не е еднаквост.

– Прав си, – съгласи се Боби. – Единството може да се определи като група от хора, които имат обща цел, визия или посока.

– В случая не ставаше въпрос да бъдем абсолютно еднакви, – оправда се Ивайло, който бе започнал разговора за единството, – а да напредваме към една цел.

Той бе заявил, че всички е нужно да имат едни и същи интереси, желания, дори хобита, което звучеше сякаш е необходимо да са еднакви.

Слави даде пример:

– Вижте един футболен отбор. На терена всеки играч има определена позиция, която включва дадени умения, роли и отговорности. Но всички играчи се стремят към една цел, да вкарат повече голове от противника.

– Църквата е мястото, където всички различия вече не трябва да предизвикват никакви разделения поради нашето единство в Христос, – заяви твърдо Христо. – Защото нашата обща цел е напредването на Божието царство чрез споделяне на Евангелието на Исус Христос. Когато вярващите се съберат заедно и действат в библейско единство, те вече няма да бъдем разделени или победени.

Повечето в групата бяха осъзнали какво е единство, за това закимаха глави в съгласие.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.