Петров дълги години пътуваше по целия свят.

На едно събиране с приятели, той сподели за първото си пътуване със самолет:

– Стомаха ми се свиваше, коленете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях ужасен.

– И за какво бяха тези страхове? – попита го един от компанията.

– Не знаех къде отивам и кой ще ме посрещне в края на пътуването ми, – призна Петров.

– След това все така ли пътуваше със самолет? – усмихна му се друг. – До колкото зная, ти често пътуваш.

– Следващите пътувания бяха далеч по спокойни, – отговори Петров. – Излизах от дома си със мир в сърцето, защото вече имах отговор на въпросите, които ме плашеха първоначално.

По същия начин перспективата за смъртта може да изпълни теб и мен с ужас и страх, освен ако не знаем къде отиваме.

За това е важно в края на житейския ни път да сме разбрали, Кой ще ни посрещне. Това премахва страха от смъртта.

Станимир въздъхна:

– Едно от големите предизвикателства на нашето време е, че всяка позиция или мнение ни разделят и отчуждават.

– Това е така, защото сме дълбоко подозрителни към „другия“ и си мислим най-лошото за някого веднага щом чуем нещо, с което не сме съгласни, – уточни Боян.

– Който мисли така , тогава трябва да вярва в това, – обади се Драган.

– Забележете, – Пламен се бе зачервил целия, – това да се случва по телевизията и телефоните ни, но то става и по време на кафе след църковните служби, както и около масата за вечеря в домовете ни.

– Често източникът на тези разделения е липсата на по-висша лоялност, която да ни обединява въпреки многобройните ни различия, – плесна с ръце Филип.

– Когато срещнете някой, който е с противоположни убеждения и нашите възгледи ни са толкова различни, ние сме готови за самозащита или бой, – настръхна Петър.

– Това, от което се нуждаем, е вярност, която надхвърля всички наши разделения, – започна тържествено Живко. – Това не е глупав оптимизъм, който призовава за „световен мир“, а християнско вярване, че нашата първа и най-важна вярност е към Исус Христос и Неговото царство. Следователно, ако нещо е „ценност на царството“, то трябва да бъде наша ценност, независимо как се проявява това в царствата в този свят.

– Вероятно ще се съгласяваме с една група по един въпрос и с друга група по различен, – подкрепи го Румен. – Това не е признак на объркване или липса на ангажираност към кауза. Точно обратното! Ние избирате да кажете, че нашите ценностите, които ръководят живота и решенията ни, са оформени от царство, което не е от този свят. Имаме само един Цар, пред когото се прекланяме и само едно царство, към което истински принадлежим.

Димитър погледна приятеля си Илия предизвикателно и попита:

– Защо Бог ни дава толкова много? Не ти ли се струва, че бихме могли да съществуваме с много по-малко?

– Бог можеше да направи света ни плосък и дори сив, – наклони главата си на една страна Илия, – нямаше да разберем разликата, но не го направи.

– Защо е дал на цветето аромат, а на храната вкус? – зададе нов въпрос Димитър.

– Какво каза Исус? – Илия повдигна вежди. – „Ако вие, коравосърдечни и грешни човеци, знаете как да давате добри дарове на децата си, няма ли вашият Небесен Отец да дава добри дарове на онези, които Му искат?“

– Всеки дар разкрива Божията любов, – отбеляза Димитър, – но никой дар не разкрива любовта Му повече от даровете на кръста.

– Даровете на кръста ….., – повтори като ехо Илия.

– Да, – усмихна се Димитър. – Те дойдоха не увити в хартия, а в страст. Не покрити с панделки, а поръсени с кръв.

– Ако отворим тези дарове, какво мислиш, че ще последва? – поинтересува се Илия.

– Ще чуеш тих глас, който ще ти пошепне: „Направих го за теб“, – отговори Димитър.

– Какво ли не прави Бог, за да спечели сърцето ни?! – констатира Илия.

Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Страхил седеше наперен и предизвикваше Краси:

– Могат ли да се правят грешни неща с добри мотиви?

– Това се случва редовно, – отговори спокойно Краси.

– Нека си го кажем направо, – усмихна се Страхил, – успехът е надценен.

– Всички жадуваме за него, – отбеляза Краси. – Всъщност сме професионалисти в некомпетентността.

– Задавам си въпрос, който ме гложди от месеци, – Страхил присви вежди. – Защо сме толкова изненадани, когато го видим у другите, а сме толкова съкрушени, когато се е случило със самите нас?

– Спри и помисли за начини, по които някои хора могат да се въздържат от това да признаят, че са се провалили, – посъветва го Краси.

– Е, тези много сме ги чували, – плесна с ръце Страхил. – Лекарите могат да погребат грешките си. Неточностите на зъболекарите биват изваждани от употреба. Пропуските на водопроводчиците биват спирани. Дърводелците превръщат своите в дървени стърготини.

– И все пак е имало истински победители, – леко се ухили Краси.

– Кого имаш в предвид? – попита Страхил.

– През 1957 г. Ford се хвалел с „колата на десетилетието“. Edsel. Тази кола е имал врата, която не се затваряла, преден капак, който не се отварял, клаксон, който постоянно забивал, боя, която се лющила, и скоростна кутия, която не изпълнявала предназначението си. Един журналист сравнил графиката на продажбите на Edsel с изключително опасна ски писта. Той добавил, че доколкото му е известно, има само един регистриран случай на кражба на Edsel.

И двамата се засмяха.

– Това не е единствения случай, – отбеляза Краси, – но нашият Господе е милостив. Той взема най-лошите, най-грозните, най-скучните, най-неуспешните ни провали и ги погребва в морските дълбини. Всъщност, Той обещава пълно приемане, заедно с цялостна прошка. Това не е ли окуражаващо? Не можем ли и ние да бъдем такива насърчители един за друг?

– Когато някой от нас се провали и не може да го скрие, какво ще кажеш за малко подкрепа от онези, които все още не са хванати? – предложи Страхил.

– Не малко, а много подкрепа, – подчерта Краси.