Дядо Пенко разказваше на внука си:

– Южноамериканският кондор има размах на крилата 10 фута и тежи до 33 килограма. Това е най-тежката извисяваща се птица в света.

– Толкова тежка и лети? – ококори очи внука.

– Учените закачили записващо оборудване на осем птици и записали над 250 часа полетно време. Това, което са открили невероятно.

– Какво? – любопитството на внука бе голямо.

– Кондорите прекарват само 1% от времето си, за да размахват крила, най-вече по време на излитане. Една птица прелетя повече от пет часа над 100 мили, без изобщо да размахва крила, – поясни дядото.

– Без да махат криле? – внукът бе изумен, – Как тогава летят?

– За тези птици небето не е празно, а изпълнено с пориви на вятъра, течения на надигащ се топъл въздух и такива въздушни потоци, които ги изтласкват нагоре от планините. Те почти никога напрягат крилата си, а просто се реят, – бе отговорът.

– О, тогава кондорите ще изминават големи разстояния без да махат много криле, – предположи внукът.

– Те обикалят часовете над високи планини, търсейки мърша. Когато кръжат, те се възползват от термичните повдигания и надигащите се пориви на топлия въздух. Това им позволява да останат достатъчно дълго, за да намерят храна.

– О, колко малко усилия полагат тези птици и въпреки това получават такива изключителни резултати, – внукът бе във възторг.

– Те са усвоили изкуството да се реят и да се възползват от предимствата, за да осигурят своите нужди. Има много неща, които можем да научим от тях, – допълни дядото.

– Какви? – не закъсня и въпросът на внукът.

Дядото се засмя поради нетърпеливостта на малкия:

– Ние използваме малко от 1% от усилията и 99% от Божията сила.

– Ами ако допускаме малко от Божията сила и искаме всичко да си вършим сами? – внукът повдигна вежди.

– Тогава Неговата невидима сила в нас може да направи много повече, отколкото дори смятаме, че е възможно, – старецът потупа внука си по рамото.

Малкият само кимна с глава, а дядото продължи:

– Бог ни призовава да се реем, а не да се стремим всичко да вършим сами. Да почиваме в Неговата неограничена сила, вместо да разчитаме на ограничената си сила. Когато поискаме Божията помощ, ще я получим.

– Толкова много от това, с което се борим, може да бъде поето от Бог, – въздъхна внукът.

– Всичко, което трябва да направим, е да спрем и да се доверим на Господа, Който може да го направи много по-добре.

– Грънчарят нежно и с любов започна да оформя парчето глина. Той избра форма, която му бе угодна. Дълго ѝ се любува, но това не бе достатъчно ….., – разказваше дядо Васил.

– Че какво не му достига?, – прекъсна го внука му.

– Цвят, който да отразява красотата му, – отговори старецът.

– Чакай, чакай май тук става въпрос за нещо друго? – ококори очи Велко, след като чу разказа на дядо си.

– Позна, – усмихна се дядото. – Става въпрос за нашия живот. Той трябва не само да е полезен, да има определена форма, но и да сияе.

– Как да сияе? – попита Велко.

– Затова ни поставя в пещта на страданието, докато се разкрият нашите „цветове“, които отразяват красотата на Божия характер.

– Но нали любящо и нежно ни докосва Бог? – потръпна Велко.

– Без подготовката на любящото, умело докосване на ръката на грънчаря, всяка полезност или красота, която глината би могла да има, би била унищожена от натиска и топлината, – добави дядото.

– Ооооооо, – разочаровано възкликна Велко.

– Исус прави страданието разбираемо, – успокои го старецът. – Сред натиска и топлината съм уверен, че Неговата ръка е върху живота ми, развивайки вярата ми, докато не покажа Неговата слава, превръщайки ме в съд за чиста употреба такъв, който Му е угоден!

– На никой друг грънчар не бих поверил живота си, – плесна ръце и подскочи Велко.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.

Румен се суетеше тази сутрин. Стана, но не побърза да се приготви за училище.
Погледна часовника и викна:

– Пак закъснявам.

Той имаше толкова много дрехи и се чудеше:

– Какво да облека тази сутрин?

Искаше да бъде стилно облечен, безупречен.

Странно, въпреки голямото си старание да изглежда добре, трудно привличаше приятели.

Един път сподели с дядо си проблема и почти изплака:

– Може би нещо ми липсва.

Старецът потупа внука си по рамото и отговори:

– Човек е нещо повече от това, което виждаме, когато се срещнем с него. Виж, вътрешната красота е друго нещо. Тя не следва последната мода, не можеш да си я купиш от универсалния магазин.

– Каква е тази вътрешна красота? – попита Румен.

Дядото поглади брадата си:

– В Библията Исус не е описан като модел за красота и въпреки всичко хората го следваха и слушаха с часове.

– Изглежда у Него е имало нещо, което ги привлича, – намеси се Румен. – Какво е то?

– Вътрешна красота – сърцето и душата на Исус, – отговори дядото.

– А можем ли да станем като него? – попита с копнеж Румен.

– Това е предизвикателство, което Библията отправя към всеки от нас.

– А външната красота? – това много вълнуваше Румен.

– За нея нека се доверим на Бога, Който облича цветята и птиците с най-красиви премени.