Дядо Пенко разказваше на внука си:

– Южноамериканският кондор има размах на крилата 10 фута и тежи до 33 килограма. Това е най-тежката извисяваща се птица в света.

– Толкова тежка и лети? – ококори очи внука.

– Учените закачили записващо оборудване на осем птици и записали над 250 часа полетно време. Това, което са открили невероятно.

– Какво? – любопитството на внука бе голямо.

– Кондорите прекарват само 1% от времето си, за да размахват крила, най-вече по време на излитане. Една птица прелетя повече от пет часа над 100 мили, без изобщо да размахва крила, – поясни дядото.

– Без да махат криле? – внукът бе изумен, – Как тогава летят?

– За тези птици небето не е празно, а изпълнено с пориви на вятъра, течения на надигащ се топъл въздух и такива въздушни потоци, които ги изтласкват нагоре от планините. Те почти никога напрягат крилата си, а просто се реят, – бе отговорът.

– О, тогава кондорите ще изминават големи разстояния без да махат много криле, – предположи внукът.

– Те обикалят часовете над високи планини, търсейки мърша. Когато кръжат, те се възползват от термичните повдигания и надигащите се пориви на топлия въздух. Това им позволява да останат достатъчно дълго, за да намерят храна.

– О, колко малко усилия полагат тези птици и въпреки това получават такива изключителни резултати, – внукът бе във възторг.

– Те са усвоили изкуството да се реят и да се възползват от предимствата, за да осигурят своите нужди. Има много неща, които можем да научим от тях, – допълни дядото.

– Какви? – не закъсня и въпросът на внукът.

Дядото се засмя поради нетърпеливостта на малкия:

– Ние използваме малко от 1% от усилията и 99% от Божията сила.

– Ами ако допускаме малко от Божията сила и искаме всичко да си вършим сами? – внукът повдигна вежди.

– Тогава Неговата невидима сила в нас може да направи много повече, отколкото дори смятаме, че е възможно, – старецът потупа внука си по рамото.

Малкият само кимна с глава, а дядото продължи:

– Бог ни призовава да се реем, а не да се стремим всичко да вършим сами. Да почиваме в Неговата неограничена сила, вместо да разчитаме на ограничената си сила. Когато поискаме Божията помощ, ще я получим.

– Толкова много от това, с което се борим, може да бъде поето от Бог, – въздъхна внукът.

– Всичко, което трябва да направим, е да спрем и да се доверим на Господа, Който може да го направи много по-добре.

Дребно животно, приличащо на мишка, но с голяма глава и заострена муцуна ровеше доста бързо под корена на най-старото дърво в гората. Оглеждаше се от време на време с малките си хитри очички, а след това отново продължаваше работата си.

Ушите му бяха скрити в козината му, но бяха особено чувствителни, с тях можеше да улови дори ултразвук.

В гората я наричаха Земеровка. Рядко някой я виждаше в покой, защото ѝ беше необходима храна, чието количеството надхвърляше собственото ѝ тегло.

Хранеше се с насекоми, личинки, червеи. Изтребваше стоножки, охлюви, жаби, мишки, бръмбари, пчели. Понякога ядеше и мърша. Нападаше и по-едра от себе си плячка. Но попаднеше ли в плен, тя бе учудващо свирепа.

Тези дни бе изровила голямо количество картофи от градините край гората. Изведнъж реши да сподели с другите животни придобитото.

За целта из цялата гора закачи следната обява: „Който има нужда от картофи, да дойде пред дома ми. Раздавам ги безплатно“.

Седна Земеровката пред дупката си и зачака. Слънцето бе силно и напече картофите, а дъждът излял се малко по-късно ги намокри, но на поляната пред дома на Земеровката никой не се появи.

Това силно я разстрои. Кипна. Събра обявите, накъса ги на малки парченца и написа нови, този път с доста предизвикателен текст: „Много скъпо се продават отбрани и качествени картофи“.

Едва бе разлепила новите обяви, когато огромна тълпа от горски обитатели се събраха пред дома ѝ.

Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Оказва се, че енотите са далечни роднини на мечките.

Задната лапа на това животно може да се огъне почти на 180 градуса.

Ако енотът не може да се скрие от опасен хищник, той се преструва на мъртъв. Често хищникът не яде „мърша“, затова оставя хитрото животно.

В Гваделупа енотът няма естествени врагове, но този вид е на ръба на изчезване. Главната причина за това е намаляване на ареала на обитаване е обезлесяване на влажните гори на Гваделупа.