Дядо Пенко разказваше на внука си:

– Южноамериканският кондор има размах на крилата 10 фута и тежи до 33 килограма. Това е най-тежката извисяваща се птица в света.

– Толкова тежка и лети? – ококори очи внука.

– Учените закачили записващо оборудване на осем птици и записали над 250 часа полетно време. Това, което са открили невероятно.

– Какво? – любопитството на внука бе голямо.

– Кондорите прекарват само 1% от времето си, за да размахват крила, най-вече по време на излитане. Една птица прелетя повече от пет часа над 100 мили, без изобщо да размахва крила, – поясни дядото.

– Без да махат криле? – внукът бе изумен, – Как тогава летят?

– За тези птици небето не е празно, а изпълнено с пориви на вятъра, течения на надигащ се топъл въздух и такива въздушни потоци, които ги изтласкват нагоре от планините. Те почти никога напрягат крилата си, а просто се реят, – бе отговорът.

– О, тогава кондорите ще изминават големи разстояния без да махат много криле, – предположи внукът.

– Те обикалят часовете над високи планини, търсейки мърша. Когато кръжат, те се възползват от термичните повдигания и надигащите се пориви на топлия въздух. Това им позволява да останат достатъчно дълго, за да намерят храна.

– О, колко малко усилия полагат тези птици и въпреки това получават такива изключителни резултати, – внукът бе във възторг.

– Те са усвоили изкуството да се реят и да се възползват от предимствата, за да осигурят своите нужди. Има много неща, които можем да научим от тях, – допълни дядото.

– Какви? – не закъсня и въпросът на внукът.

Дядото се засмя поради нетърпеливостта на малкия:

– Ние използваме малко от 1% от усилията и 99% от Божията сила.

– Ами ако допускаме малко от Божията сила и искаме всичко да си вършим сами? – внукът повдигна вежди.

– Тогава Неговата невидима сила в нас може да направи много повече, отколкото дори смятаме, че е възможно, – старецът потупа внука си по рамото.

Малкият само кимна с глава, а дядото продължи:

– Бог ни призовава да се реем, а не да се стремим всичко да вършим сами. Да почиваме в Неговата неограничена сила, вместо да разчитаме на ограничената си сила. Когато поискаме Божията помощ, ще я получим.

– Толкова много от това, с което се борим, може да бъде поето от Бог, – въздъхна внукът.

– Всичко, което трябва да направим, е да спрем и да се доверим на Господа, Който може да го направи много по-добре.

Стойко за първи път се качваше в самолет, но това съвсем не бе стабилна машина.

При най-малкият порив на вятъра се накланяше заплашително, а при по-силен очакваш да се разпадне по шевовете.

Стойко не можеше да се настани удобно.

Все си мислеше:

„Ще се разбием някъде! Това е пълен ужас!“

Той се въртеше. Гледаше уплашено надолу и здраво стискаше седалката под него.

Сякаш това щеше да помогне!

На пилота му стана неприятно, да гледа, как този млад човек се гърчи от страх.

Погледна Стойко и извика, мъчейки се да превъзмогне шума от самолета:

– Няма да срещнем нещо, с които не мога да се справя. Довери ми се, аз управлявам този самолет от години. Независимо, че е толкова стар и често ремонтиран, в моите ръце е надежден.

Ако Бог ви каже същото:

– Довери Ми се.

Бихте ли поверили живота си на Него?

Ние планираме начина, по който искаме да живеем, но само Бог ни прави способни да го направим.

Утро. Слънцето весело надничаше между облаците.

Многобройни и напрегнати задачи очакваха Веселин. Той се бе привел като състезател на старта, готов след сигнала веднага да се изстреля напред.

Тежко и непосилно време бе. Но динамиката на ежедневието тласкаше бързо Веселин напред.

Тих глас му прошепна:

– Обуздай порива си да се втурнеш презглава, за да изпълниш задълженията си през този ден. Започни го насаме с Мен, така ще успяваш във всичко.

Веселен пренебрегна или не чу гласа.

Мислите му бяха заети със задачите, които му предстояха. Нищо не търпеше отлагане. Той бе свикнал на тази трескава надпревара.

Тихият глас отново поде:

– Само Аз зная какво ще ти се случи, защото Аз съм режисирал обстоятелствата за деня ти.

На Веселин му се стори или сякаш долови нещо, но си каза:

– Нямам време за глупости. Чакат ме. Трябва да бързам.

Тихият глас отново се опита да му подскаже най-доброто, което можеше да направи:

– Ако не си екипирана за днешния ден, ще се измориш и обезсърчиш. Отпусни се в Мен, докато те подготвям за поредните предизвикателства на света.

Но Веселин вече тичаше по стълбите надолу. Асансьорът бе зает, а за него всяка минута е ценна.

За къде бързаше този млад човек? Нима този стремглавост щеше да му помогне повече от общуването с Твореца?

Слънцето силно препичаше. Само едно малко бяло облаче се бе отделило някъде от събратята си. Така заблудено и неориентирано се носеше из небесната шир.

Изведнъж то се поспря и се ослуша внимателно. Долавяше съвсем слаб звук:

– Жадна съм! Искам да пия.

Бялото облаче се огледа и забеляза малка слаба фиданка, която агонизираше и береше душа от жажда, поради сушата обхванала земята.

– Малко дръвце, как мога да ти помогна, – съчувствено каза облачето. – Аз все още не съм наедряло достатъчно. Сега тепърва набирам сили, за да излея на земята значителен по количество дъжд.

Вече изпадайки в несвяст, фиданката стенеше:

– Искам да пия! Жадна съм! Умирам …..

Облачето се съжали, застана над умиращото дръвце и изля всичко без остатък от себе си.

Минаха години.

Младата фиданка се превърна в голямо и красиво дърво.

И когато някой пътник търсеше закрила от палещите лъчи на слънцето или от бурния вятър премесен със ситен дъжд, то го приютяваше.

А листата му нежно шумоляха и от най-лекия порив на вятъра разказваха:

– …… то бе едно малко бяло облаче. Искаше да порасне и да излее много дъжд на земята, но пожертва себе си, за да спаси изгарящата от жажда фиданка, която се превърна в силно и едро дърво, …….. каквото съм сега.

Ако някой ви каже, че есента е времето на меланхолия и депресия, не му вярвайте. Някои хора точно в такъв сезон се настройват философски. Не вярвате ли?

Тогава чуйте двамата приятели Драго и Емо върху какво разсъждават по време на следобедната си разходка. На тях изглежда не им влияят сивите облаци събрали се застрашително над главите им, нито забързаните хора край тях.

– В поведението на Исус нямаше невъздържаност, импулсивност или безразличие, – каза Драго. – В Него се усеща безметежна сила, която не се поддава на паника.

– Повечето от нас под християнски живот разбират собственото си битие, без да се съобразяват с Божиите изисквания, – отбеляза Емо.

– В плътския живот има импулсивност без пориви, но Бог никога не се е опирал на такава като нея, защото това пречи на развитието на ученика.

– Как Божият Дух спира неправилните ни стремежи? – попита Емо.

– Много просто, – засмя се Драго, – ще покаже глупостта ни във всичките ѝ нюанси …

– И ние евентуално веднага ще се оправдаем, – наблегна Емо.

– Такива неща могат да се простят на малко дете, но за възрастен човек са пагубни. Индивид, който остава във властта на своите желания и страсти, става капризен и разглезен, – подчерта Драго.

– Стремежите ни трябва да се приучат на ред, така че да се превърнат в интуиция, – тържествено произнесе Емо.

– Сам се убеди, че ученичеството е основано изключително на свръхестествената Божия благодатта.

Двамата вървяха известно време бе да обменят мисли.Собствените им размисли взеха превес над желанието да философстват.

– Да предположим, че можем да излезем от трудна ситуация със собствени сили, – Емо наруши мълчанието, – но дали те ще са ни достатъчни за да живеем 24 часа свят или с други думи казано Богоугоден живот.

– За да бъдем Христови ученици в най-тежките си дни ни е нужна Божията благодат.

– Забележи, от къде взимаме сили за всичко това? Какво ни е нужно от Бог, за да творим необикновеното?

– Това от нас не се изисква…..

– Ние трябва да бъдем несвойствени и нетипични в обикновените неща, – прекъсна приятеля си Емо, – да бъдем светлина в калните улиците на презрените хора, а това не става с магическата пръчка.

Разсъждаващи в мрачното, намръщено есенно време, защо пък не?!

„…. назидавате себе си във вашата пресвета вяра…“