Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

Ето този млад човек е честен, порадъчен и интелигентен. Той иска да защити някаква дисертация, нещо там да построи. Живее спокойно и с никого не се заяжда. За какво му е да бъде християнин?
А когато влезе в църквата какво вижда? Изстрадали хора, които плачат и се молят. Може ли да бъдеш честен, порядъчен, да работиш и да постигаш целите си без тази религия?
Много такива хора съм срещала. На първо място, за съжаление, за тях обективната истина може да им донесе щастие, но те се заблуждават.
В действителност те живеят с някакви илюзии. Творят, създават, постигат това, към което са се стремели, но в тях ….. остава пусто. А после какво?
Човек трябва да разбере, че животът му е един. Ти можеш да се реализираш външно, да имаш големи успехи, но как е твоята душа?
Случвало се е изведнъж живота на човек да се разклати и той се пита: „Аз наистина ли живях както трябва?“
Но има хора, който съвсем не се замислят. И това е страшно. Те са имали проблеми, искали са да постигнат нещо в живота си, но…
След години виждаш човекът е станал само движеща се плът, достигнал е деградация, която той сам не е забелязал.
Хората са различни, но пътят е един и това е Исус Христос.

В Ашхабат нв местното гробище на една могила се издига солиден паметник от розов гранит. На постамента седи куче.
Странно нали, за мюсюлманите кучетата са нечисти, а да ги погребват с хората, това е немислимо. Но това куче наистина е заслужило толкова да го почетат.
През 1948 г. Ашхабат е сринат от земетресение. Загинали повече от 90 %, а почит всички домове са останали в развалини.
Малко преди това един арменец празнувал раждането на сина си. И разбира се в дома му имало гости, пиене…. Кучето започнало да лае, без да спира. Дали му мръвка, но то не млъкнало. Стопанинът го набил с пръчка, но то продължило да лае.
Изведнъж кучето се откъснало от веригата си, влязло в къщата, грабнало бебето и побягнало. Всички хукнали да го гонят. След като изминали 50 метра, всичко се разтресло и градът рухнал. Земетресението траяло само 10 секунди, но било достатъчно да смете всичко.
А кучето се върнало назад и подало на стопанина си бебето. Това било единственото семейство в град, а разбира се и гостите, които успели да се спасят от месомелачката. Така кучето решило трудната задача да изкара хората от това място, за да ги спаси.
Когато кучето Джулбарс починало, го погребали като човек, с оркестър в гроб на гробищата, даже и паметник му издигнали.
На паметника има надпис: „Джулбарс, благодарим ти за живота“. След това следват имената на хората от семейството и още 50 човека.

Това беше скандалът на десетилетието. Бившият финансов министър беше мъртъв. В медиите обявиха, че се е самоубил. От тази новина се развихриха множество предположения за причините на тази смърт. Не можеш да запушиш хорската уста.

– Много е откраднал, а после не е могъл да скрие това, което не достига, – твърдяха едни.

– Нещо горе не са се споразумели, взели са пари, а него са го набедили, – прибавяше друг.

– Набедили, глупости! И той е крал заедно с тях, – недоволно клатеше глава трети.

Щом хората не знаеха причината, можеха само да гадаят. Едни го защитаваха, други го коряха, а трети го плюеха.

И изведнъж всичките им теории се разбиха на пух и прах. Това, което бе станало, силно ги разтърси.

Представители на финансовото министерство, които в началото признаха, че финансовия министър е отклонявал крупни суми към частни сметки в швейцарски банки, разкриха, че тези пари са отивали за най-бедните хора.

В продължение на 4 години видният финансист е отнемал от богатите и е давал на най-бедните. Той е водил на своя глава война с глада и бедността. Ловко е прикривал действията си в отчетите на финансовото министерство. Първоначално от министерството смятаха:

– Министърът е правел това за сметка на крупни износители на оръжие.

Но парите, които трябваше да отидат в джобове на тези бизнесмени, са използвани за съвсем други цели. Те са отишли да облекчат гладуващите в Африка и болните в Индия.

Само за един ден този човек от мошеник, се превърна в застъпник и покровител на бедните. Навярно е съзнавал риска, който поема, но го е направил в името на гладните и слаби хора на планетата. Така той е спасил живота на хиляди хора…..

Кучето е символ на верност. Това е едно огромно любящо сърце, което искрено отдава любовта си, без да иска нищо в замяна.
Дори и да не храните кучето си, то пак ще ви обича. То е готово да чака, служи и върви след вас навсякъде.
Както хората, така и кучетата имат различни характери. Поведението на кучето зависи от възпитанието му и от това, на какво го е научил неговият стопанин.
Основната характерна черта на нашите четириноги приятели е безграничната им преданост към човека. Това качество е добре да се научи от много хора.
Любовта на кучетата е като чистата и безкористна любов на самия човек. Това е, когато се влюбваме доверчиво, без да се обръщаме назад, отдавайки се напълно на другия.
Когато виждам изоставени кучета, аз ги възприемам като измамени в любовта, излъгани и предадени. В очите на изоставените животни се чете болката от предателството спрямо тях. Те не са вече толкова доверчиви, помирисват всичко много внимателно и предпазливо. Такива животни се боят и не се доверват на никого.
Същите чувства изпитва и човек, когато го предадат или изоставят. Много трудно се възтановява доверието. Не е лесно да стоплиш студено и недоверчиво сърце. Но всичко е възможно с помощта на искрена любов и малко топлина.
Марк Твен е казал: „Ако вземете едно гладно куче и му устроите луксозен живот и то никога няма да ви ухапе. Това е главната разлика между кучето и човека“.
Това е и втората характеристика, която ние хората трябва да научим от кучетата, умението да бъдем благодарни.
Кучето винаги помни доброто и в замяна на човешката грижа, щедро отдава своята любов, верност и ласка.