Първоначално птиците били безкрили. Един ден Бог направил криле и казал на всички пернати:

– Елате вземете този товар и го носете на гърбовете си.

Почувствали новото си оперение, птиците запели от радост прекрасни песни. Когато запеели, перата им блестели в многоцветни нюанси на слънчевата светлина.

Веднъж получили заповед:

– Издигнете се сега с този товар нависоко!

Но те нямали такава способност и се смутили. Много от тях не били много решителни и се отказали, но други се подчинили и се опитали да се издигнат нагоре към небето.

Известно време това се оказало доста трудно за тях, но те притиснали товара към сърцата си и крилата сраснали към телата им. Скоро след това те се научили да ги ползват и се издигнали високо в небето.

Така тежестта върху гърба им се превърнала в криле.

Ние сме безкрили птици, а нашите задължения и работа, поверени ни от Бога, са тези крила, които са предназначени да ни издигнат до небето.

Когато гледаме на товара и затруднението си, ние изпитваме страх. Но когато ги вземе на раменете си и ги притиснем към сърцето си, те се превръщат в крила, които ни издигат по-близо до Бога.

Блажено е бремето, колкото и да е тежко то, поставено върху раменете ни чрез ръката на Самия Бог!

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.

Вера бе атеистка. Каквото и да ѝ говореха, щом чуеше споменаването на Господ или Бог, веднага се отдръпваше. За нея това бяха бабини деветини, начин да се всява страх у хората.

Тя имаше една единствена дъщеря Моника, която стана още по-красиво момиче, след като навърши 15 години. Имаше си приятел Сашо, с когото ходеше къде ли не.

Един ден Вера бе притеснена без видима причина, но скоро загадката се разреши. Чу се звън по телефона и женски спокоен глас ѝ съобщи:

– Дъщеря ви Моника е катастрофирала. Била е с приятеля си на мотора му. Момчето почина, а момичето е с тежки наранявания и е в интензивното на градската болница.

Вера се разтрепери. Преодоля объркването си и хукна към пострадалата си дъщеря.

Там лекарят съчувствено ѝ съобщи:

– Имам много малък шанс дъщеря ви да оцелее. Трябва да бъдете силна и да се подготвите психически за най- лошото.

Краката на Вера се подгънаха и тя се строполи на пода. След като я свестиха, тя се надигна и излезе от болницата.

Вървеше и тя не знаеше накъде, а сърцето ѝ преливаше от скръб и отчаяние.

Мина покрай местната църква и се спря.

– Аз не вярвам в Бога, – каза си тя.

Но подхваната от някакъв неочакван импулс, влезе в храма. Вътре нямаше никой. Тя пристъпи срамежливо напред. Видя кръста, на който бе разпънат Исус Христос и спонтанно падна на колене:

– Господи, – мълвеше отчаяно Вера, – ако наистина Те има, помогни ми! Спаси моята Моника!

Тя продължи да се моли, изказвайки всичките си неволи в живота. Когато свърши, усети мир в сърцето си.

Няколко месеца по-късно Вера и Моника влязоха в църквата, за да благодарят на Бога за чудното изцерение.

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Невена стоеше мълчаливо сама в болничната стаята. Тя бе сложила внимателно ръка на гърба на бебето, надявайки се да чуе, че сърцето му все още бие. Пелените му бяха напоени с кръв, а болката в гърдите ѝ бе неописуема.

Докато чакаше лекарите да го оперират, тя беше силно притиснала детето до гърдите си. Дрехите ѝ лепнеха от кръв, но това не я интересуваше. Това бе нейния син. Тя му пееше тихо в страданието си.

Когато медицинската сестра взе бебето, ръцете ѝ се обляха от кръвта на малкото.

Изведнъж пълната тежест на Голгота се стовари върху Невена. Тя внезапно осъзна страданието и смъртта на Исус на Кръста.

– Господи, – прошепна Невена със пресъхнали устни, – приемам Твоя дар на спасението и отдавам живота си на Теб. Докато държах полумъртвия си син, усетих, колко велика е Твоята любов. Та Ти ми даде най-скъпото ….. Своя Син, Който понесе наказанието за моите грехове. Сега, разбирам, че понасям последствията от собствените си грешни и бунтарски избори в този свят. Едва днес виждам ясно, че цялата ми болка и мъка е в резултат на това, че Те отхвърлих и счетох за нищо пролятата кръв на Исус Христос.

Синът на Невена оживя, но тя запомни този ден изпълнен с предизвикателство и страх.

В сянката на Кръста ни е трудно да осъдим Бог, че е допуснал да страдаме.