Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.

Ангола е единствената страна в света, където е забранено да се проповядва исляма. Забраната е наложена през 2015 г. Вярващите в тази страна са около 90 хиляди души.

Официалният език в страната е все още португалски.

Най-студеният месец в страната е юли. Температурата може да падне до 16 градуса по Целзий.

В XXI век благодарение на петролните компании, икономиката на страната е станала една от най-бързо развиващите се сред държавите от Субсахарска Африка.

Луанта столицата на Ангола е най-големия град в страната. През 2008 г. е призната за най-скъпия град в света. В нея цените на стоките и услугите са високи. Освен това инфраструктурата е пострадала от гражданската война, която се е водила 30 години там.

Печалбите на чуждестранните фирми, получени в Ангола от добив на нефт и елмази, създават възможности за повишено търсене на жилища с високо качество, скъпи ресторанти и автомобили, обувки и дрехи.

Въпреки това, голяма част от населението живее бедно. В страната почти всички храни са вносни. За това литър мляко струва три долара.

Това е един много красив район на Буенос Айрес в Аржентина.

Туристи от цял свят се стичат тук, за да видят цветните къщи и да вземат уроци по танго.

Проблемът е, че цветните къщи, които примамват туристите от брошурите, са разположени на една и съща улица, която е доста малка и опасна за разходка.

Много хора разказват за кражби на улицата и измами в местните барове и ресторанти.

Нова година скоро щеше да настъпи, но Огнян изобщо не се радваше. И на какво да се радва? Той толкова се надяваше да прекара този празник с Ана….

Преди осем месеца те се засякоха в Интернет. Огнян беше много зает със своя бизнес и нямаше време за традиционни срещи и ухажвания. В началото бе радостен, че виртуално може да общува с такова весело и интересно момиче. Това с нищо не го обвързваше, но времето минаваше и Огнян не забеляза, как Ана му стана много скъпа.

Разговорите им в мрежата изпълваха Олег с радостни чувства. Ана имаше невероятната способност, даже от разстояние, да отвлече вниманието на Огнян от проблемите му, дори да го накара да се смее.

С нея той се чувстваше спокоен, като с много близък човек. Огнян непрекъснато мислеше за нея и накрая разбра, че се е влюбил.

С всеки изминат ден желанието му да я види нарастваше, но това не се оказа много лесно, въпреки е и двамата живееха в един и същ град.

Ана категорично му отказваше среща:

– Не се познаваме много добре, за да преминем към следващия етап на нашите отношения.

Но Огнян не отстъпваше и настояваше да се срещнат. Тогава тя му призна:

– След мъчителната раздяла с мъжа, който ми измени, все още не съм готова да започна нова връзка.

– Добре, – каза Огнян, напълно разбирайки я, – ще те чакам, докато сама решиш, че е време да се видим.

Те продължиха да си пишат по Интернет, след това се добавиха и телефонните разговори. Нежният глас на Ана караше сърцето на Огнян по-бързо да бие.

Преди една седмица в поредния разговор той не издържа и направо ѝ каза:

– Ана, тази Нова година искам да се срещна с теб. Не е ли достатъчно времето, през което се кри от мен? Нека да празнуваме този празник заедно. Не ми отказвай, много те моля.

Огнян със затаен дъх очакваше отговора ѝ. „Ако тя се съгласи, – помисли си той, – ще бъдем заедно до края на живота си“.

– Добре, – след дълго колебание каза Ана.

Огнян ликуваше, радостта му нямаше край. И трескаво се зае да изпълни всички подробности свързани с празника.

На 31 декември всичко беше готово. Огнян изпълни целия си апартамент с бели и червени рози. Хладилникът бе натъпкан с деликатеси. А в ъгъла ярко осветена от мигащи лампички стоеше накичена с играчки елха.

И най-важното в джоба на панталона му лежеше подаръка за Ана, малка кадифена кутийка. Вътре имаше златна верижка с ангелче, чийто крила бяха посипани с диамантен прашец.

Огнян се надяваше подаръка да ѝ хареса. Оставаше само да дойде поръчаната от ресторанта топла храна.

Изведнъж  се чу звънец. Огнян изтича до вратата, защото предполагаше, че поръчката от ресторанта е дошла, но звънеше неговия телефон.

Гласът на Ана бе разстроен и звучеше виновно:

– Така се случи … Извинявай, но няма да мога да дойда. Тази жена , която трябваше да ме смени се е разболяла и аз трябва да поема нейното дежурство. Съжалявам много, но нищо не мога да направя. Не го преживявай толкова тежко, ще се видим утре сутринта. Честита Нова година!

Празник няма да има. Огнян отчаяно гледаше прозореца. Снегът бе затрупал всичко наоколо. И колко му се радваше тогава Огнян, като някое малко момченце.

Той си представяше как с Ана разгорещени от шампанското ще излязат на този пухкав сняг и весело ще се замерят със снежни топки. Но това вече няма да се случи.

Огнян дълго се разхождаше в празния си апартамент, чувстваше се като изгубен. Сега цветята разпръснати навсякъде му навяхваха чувство за погребение. А той очакваше весел празник, който да сложи начало на новия му живот.
Огнян незаинтересовано се втренчи в телевизора, отвори шампанското и изпрати старата година.

Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.