Отново заваля. Това бе един нескончаем поток от безброй капки, които превръщаха земята в непроходим кален терен.

Дядо Петър и внукът му Пешо седяха край печката и се грееха.

Старецът много обичаше това палаво момче, не защото го бяха кръстили на него, а заради любознателността му.

Днес Пешо с голямо нетърпение очакваше да чуе какво ще разкаже дядо му. До сега старецът не бе го разочаровал с историите си.

– Когато има пауза, музика не се чува, – каза дядо Петър, – но в паузата се раждат нови звуци.

– Как така? – ококори очи Пешо.

– В мелодията на нашия живот често се появява „пауза“, а ние си мислим, че Бог е завършил музикалния Си мотив, – старецът се опита да разясни казаното.

Но по очите на внука си дядо Петър усети, че Пешо не го е разбрал.

– Понякога Бог допуска болест, сриване на плановете ни, – продължи възрастният човек, – непосилни усилия. По този начин се появява неочаквана пауза в химна на живота ни.

– А, да…. познавам това състояние, – каза внукът. – Тогава започваме да се оплакваме, защото гласът ни замлъква и нашата партия липсва във всеобщия хор, който постоянно се възнася към Създателя.

– А как трябва да се отнася истинският музикант към „паузите“? – попита дядо Петър.

Пешо повдигна рамене, явно не знаеше отговора.

– Забележи, изпълнението на музиканта е съгласувано с ритъма. Той не представа да го отброява, докато решително и вярно не подхване следващата нота, без да нарушава мелодията, все едно изобщо не е спирал.

– Дядо, как мислиш, Бог без определен план ли пише мелодията на  нашия живот?

– Той винаги знае коя е най-подходящата нота за дадения момент, – поклати глава старецът. –  Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

– Наистина, не бива да ги пренебрегваме, – съгласи се Пешо, – за да не нарушим мелодията и нейният ритъм.

– Ако погледът ни постоянно е насочен към Бога, – засмя се старецът, – Той сам ще следи за такта. Взирайки се в Него, ние звънко ще подхванем следващата нота.

– Но ако сме натъжени от случващото се в живота – каза внукът – и си кажем: „В музиката няма паузи“?

– Тогава забравяме, че тя се ражда в паузите.

– Създаването на музиката е бавен и мъчителен процес в нашия живот, – отбеляза Пешо.

– Бог ни обучава с голямо дълготърпение. Забележи, колко дълго трябва да ни чака, докато научим урока си и то да го научим напълно.

Дъждовните капки бяха спрели да барабанят по прозореца, а слънцето се мъчеше да пробие гъстия слой от облаци.

Но не се мина много и слънчевите лъчи огряха окъпаната земя. А дядото и внукът прекрачиха прага и излязоха на двора, вслушвайки се в птичата песен.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Хубаво е да се пътува, особено на места, които човек никога не е видял с очите си.

Трифон Загоров получи уникалната възможност да посети интересни според него места с автобус.

По време на едно от спиранията Трифон се насочи към едно уютно кафене, което привлече погледа му.

В менюто на заведението имаше вкусни супи, с пикантни подправки и всякакви съблазнителни ястия. Само при четенето на предлаганите яденета Загоров усещаше аромата и вкусът им, при което стомахът му се обаждаше като разкрибуцана стара цигулка.

Загоров веднага си поръча:

– Една супа, моля – и посочи една от менюто.

– Вие от този автобус ли сте? – попита учтиво сервитьорката.

Трифон кимна с глава.

– Да.

– Тогава супа няма.

– А ориз със къри сос? – попита отчаян Загоров.

– Не. Ако сте от този автобус, можете да поръчате само сандвичи.

– Но защо? – попита изненадан Трифон.

– Цяла сутрин приготвях вкусни ястия, а на вас ви остават около десетина минути, за да ги опитате.

– Шофьорът ни даде за почивка от 20 минути, – уточни Загоров.

– Не, това е недостатъчен срок. Не мога да ви позволя да ядете храна, чийто вкус не бихте могли да оцените, поради липса на време.

Работата си е работа, но тя получава импулс, когато е одобрена. Похвалата е един вид насърчение за човека, независимо  от това, какво работи той.

Човешкият индивид се чувства удовлетворен , когато е доставил радост и задоволство на околните.

В края на тунела се появи светлина и … той разбра.

Погледите на лекарите в операционната зала, говореха красноречиво, бе обречен на смърт, положението бе безизходно, нямаше никаква надежда.

На Стоян му се искаше да изкрещи: „Аз още съм жив! Защо ме отписвате толкова рано?“

Опитаха отчаяно с ток върху гърдите му, да предизвикат сърдечен импулс….

В главата на Стоян се заредиха картини като калейдоскоп.

Той видя раждането си, майка си, детската градина, училището, института, работата си, сватбата, децата, ….

Сърцето удари веднъж … Опа. …… Внезапно всичко изчезна, лекарите също…. Нещо го потегли в тунела.

Стоян започна бързо да обмисля нещата:

„На къде тръгнах? Та аз още не съм успял … Майка си отдавна не съм прегръщал….. Не съумях да обясня на сина си, че доброто сърце е по-важно от лаптопа“.

Дълбока въздишка се изтръгна от Стоян.

– Не мога просто да си тръгна така ….. Не ми харесва….. толкова недоизказани неща имам…..

Нещо в него силно се разбунтува:

– Трябва да направя нещо. Да напиша писмо, да отправя молба към някого….

И мислите му го отведоха към Господа:

„Господи, прости ми …. Разбрах, че до сега не съм ценил нищо. За мен нямаше нищо друго важно освен любовта, но не умеех да я отдавам на другите…. Душата ми сега напразно вика. Към каквото съм се стремял, е било второстепенно. Жалко е, че основното оставях за по-нататък. …. Но живота ми свърши за миг… Колко струва всичко запечатано в паметта ми?“

Звучеше отчаяно, но не се отказа и продължи:

„Разбрах, колко е важно, да ставам рано сутрин и да Ти благодаря за всичко. Да вярвам на близките си и нито за миг да не се съмнявам в тях …. Просто трябваше да ги обичам….. А така се случи, че … Прости ми, Господи, че не можах да оценя стойностното …“

Изведнъж отговорът дойде:

– Ти искрено се помоли ….

Един от лекарите извика:

– Не вярвам на очите си … Той ще живее!

Празникът си е празник. На него всеки очаква да получи желания подарък. Малките деца с нетърпение очакват белобрадия старец с червен кожух и голяма шапка, който носи голям чувал на гърба си.

Малките ученици също възбудено очакват Новогодишния празник.

Днес Таня Славова, дългогодишна учителка, научила много деца да пишат и четат, каза на учениците си:

– Знам, че сте нетърпеливи да видите какво ще ви донесе белобрадия старец. А вие написахте ли му вече писмо с желанията си?

Някои от децата поклатиха отрицателно глава, а други ентусиазирано заподскачаха по чиновете си:

– Хайде да му напишем, – предложи Симо.

– Добре, – съгласи се Славова.

Децата не дочакаха ново подканяне. Всеки от тях откъсна лист от тетрадката си и хвана бързо химикалката. Някой мислеха дълго, втренчили невиждащ поглед пред себе си, а други бързо и със замах написаха желанията си на листа.

Учителката прибра листовете и обеща:

– Ще ги изпратя по пощата. Вярвам, че навреме ще стигнат и подаръците ви ще дойдат за празника.

Децата с одобрителни възгласи напуснаха стаята.

Славова разтвори листовете с посланията и се зачете в тях. Ситен почерк с добре подредено букви, строени като войници, привлече вниманието ѝ.

Там пишеше:

„Зная, че си добър старец и даваш на всеки желаното. Аз не искам много за себе си. Моля те изпрати в дома ни храна, защото през повечето време тя липсва и аз постоянно съм гладна. Донеси ми и по-топло одеяло, защото мама не можа да купи дърва и въглища, а нощите са много студени. Бих искала да си имам и аз топка, като Катя от съседния вход. Ако това те затруднява, поради многото поръчки, поне храна и одеяло ми донеси, моля те. Ели“.

Очите на Славова се насълзиха.

– Колко е ужасно, – каза си тя, – когато децата мечтаят за неща от първа необходимост.

Тя сподели, желанието на Ели с колегите си и някои от родителите на учениците си и резултатът не закъсня.

Бяха събрани много играчки и други полезни неща, включително и топли одеяла, които бяха подарени не само на Ели, но и на други ученици, чиито семейства живееха бедно и търпяха по една или друга причина лишения.