Вратата леко се отвори и Милен влезе угрижен. Той бе навел глава. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че нещо го измъчва.

Дядо Димитър видя тъжната физиономия на внука си и попита:

– Милене, какво се е случило с теб?

Момчето вдигна тъжните си очи към дядо си и каза:

– Какво мога да направя, ако моят приятел Велко казва, че няма Бог?

– Първо, трябва да разбереш защо го казва, – каза старецът. – Ако той иска да се заяде с теб, просто да ти каже нещо гадно, само защото знае, че ти вярваш в Бога, по-добре го попитай: „Нима искаш да се скараш с мен? По-добре да не говорим повече за това и да си останем приятели“.

– А ако той се опитва да докаже, че няма Бог?

– Тогава бъди готов да защитаваш вярата си и приведи сериозни аргументи за това.

– А дали ще мога? – в гласа на Милен се долови липса на храброст.

– Може това да е още една прекрасна възможност за теб, – опита се да го окуражи дядо му. – Вероятно никой до сега не е говорил с твоя приятел за душата му, за нейното безсмъртие, за Бога, за любовта Му и за това сега те предизвиква към такъв разговор.

– И какво трябва да правя тогава?

– Отвори сърцето си и говори за Бога, това което знаеш за Него и го кажи както можеш, – посъветва го дядо Димитър. – Твоята вяра може да се окаже заразителна.

– А ако той се надсмива над Бога, какво да правя?

– Ако прави това, е все едно да плюе на небето, – засмя се старецът. – Според закона за гравитацията, плюнките ще паднат върху него. Няма да може да достигне до Бога, а сам себе си ще оплюе.

– А какво да му кажа?

– Нищо. Просто се помоли за него: „Боже прости му! Той не знае какво прави!“

– И само това ли?

– Ако това момче ти е близък приятел, можеш да му обясниш, че Бог за теб не е някаква абстрактна идея, – обясни дядо Димитър.

– За мен Бог е като приятел и баща, – каза възторжено Милен. – Затова като Му се присмива, мен ме боли.

– Тогава му кажи: „Аз не издевателствам над теб за нещо, което ти е скъпо! Защо тогава постъпваш така с мен?“

Милен се бе почувствал като в обкръжен лагер, за това и питаше как да противостои срещу тази обсада.

Ние винаги ли сме готови с леко сърце да разкажем на всеки за „нашата надежда“, без да се срамуваме от думите на Господа „в този прелюбодеен и грешен свят“?

Слънцето печеше силно. Добре, че подухваше лек ветрец, та жегата не се усещаше. Истинска прохлада се усещаше само край реката.

Лозан бе навел глава. Той бе подпрял гърба си на една бреза. Мрачни мисли бяха стегнали сърцето му като в менгеме.

– Сава ми е най-добрият приятел, – въздишаше тежко той. – Как можа да го каже? Нима не разбира, че по този начин може да ме нарани жестоко? Не, той мисли само за себе си. За него аз съм нищо и може да ме мачка, както си иска. Ще му дам да се разбере!

Лозан въодушевен от мисълта за отмъщение, бързо закрачи към дома си. Зверското отражение върху лицето му, караше хората, които го срещаха, да се отдръпват от него с някаква тревога в сърцата си, казвайки си:

– Този нещо не е наред!

– Дано не направи някоя беля!

Но никой не го спря и не го попита за нищо.

Лозан изведнъж промени посоката си на движение и тръгна към дядо Димо. Той много уважаваше стария човек, който не веднъж му бе помагал и го бе съветвал.

Когато дядо Димо видя мрачното лице на Лозан усети, че нещо не е наред, но предпочете да изчака младежът сам да изкаже болката си.

– Дядо Димо, – започна направо Лозан, – днес Сава, най-добрият ми приятел, ме обиди безмилостно. Решил съм да му отмъстя.

Старецът го погледна тъжно и започна да го увещава:

– Не бива, сине, да правиш това. Сам Бог казва: „На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние“.

– Та ти не знаеш как той ме нарани! Не, ще му отмъстя! Няма да чакам друг да прави това вместо мен.

Като видя старецът, че не може да убеди с нищо обидения, предложи:

– Хайде да се помолим!

Все още огорчен, макар и неохотно, Лозан се съгласи.

– Боже, – започна молитвата дядо Димо, – ние нямаме повече нужда от грижата Ти за нас. Искаме сами да отмъщаваме на този, който ни е наранил….

Когато Лозан чу тези думи, изтръпна. Очите му се напълниха със сълзи и той тихо каза:

– Господи, прости ми! Няма да отмъщавам повече на никого, независимо колко ме е наранил или огорчил. Оставам всичко в Твоите ръце, нека бъде волята Ти.

Докоснато от Божията ръка, сърцето на Лозан, което бе изпълнено с огън и жупел, готово да се саморазправя с наранили я го, изведнъж отстъпи.

В стаята бе тъмно. Пламъкът на една свещ осветяваше едно малко пространство около нея.

– Жал ми е за теб, – въздъхна скрита в мрака незапалена свещ, която стоеше не далеч от горящата си посестрима. – Твоят живот ще бъде много кратък. Ти светиш през цялото време и скоро от теб нищо няма да остане.

– А нима това не е хубаво? – попита запалената свещ.

– Аз имам много по-щастлива съдба от теб, – засмя се незапалената свещ. – Не горя и не се топя. Лежа си на гръб, но така ще живея по-дълго. А твоите дни са преброени.

– Никак не съжалявам за това, – каза горящата свещ. – Моят живот е прекрасен, защото е изпълнен със смисъл.

– Ха-ха-ха, – присмя се незапалената свещ. – И какъв е смисълът на твоя живот?

– Вярно е, че горя и восъкът ми се топи, но моят пламък ще запали много други свещи и от това моят огън няма да изчезне.

– И какво от това, нали теб няма да те има? – злобно каза незапалената свещ.

– Със светлината си прогонвам тъмнината около себе си. Очите на децата сияят, когато ме поставят на празничната елха. Изцелявам въздуха около леглото на болния, защото причинителите на болестите не издържат на живия огън. Нима моят кратък живот не е прекрасен?

Незапалената свещ мълчеше, тя нямаше какво да отвърне на своята запалена посестрима. Започнаха да я измъчват съмнения.

– Тъжно ми е за теб, моя незапалена сестро. Жалка е съдбата ти. Ти няма да изпълниш своето предназначение. А душата ти – твоя огън, къде е? Ти ще лежиш в безопасност много години, но на кого си нужна такава? Каква е ползата от теб?

Незапалената свещ мълчеше, а притеснението ѝ нарастваше.

– Ти ме съжаляваш, – развълнува се искрено запалената свещ, – че скоро ще изгоря и ще престана да съществувам. Но ако продължаваш да бездействаш, твоето съществуване никога няма да започне. Така ще умреш, без да си наченала. И животът ще премине покрай теб неусетно.

– Може би си права, – разколебана каза незапалената свещ. – По-добре да горя, отколкото да си почивам. Защото ако горя ще живея, а ако стоя  и мързелувам, ще бъда мъртва.

Пролет е, а дъждът е едно от най-обичайните явления през този сезон. Той е изключително необходим за природата, но можем да го възприемем и като пречистващо средство за нас хората.

Таня и Боряна седяха в стаята и съжаляваха, че поради дъжда не могат да излязат навън.

Когато вали, на човек нищо друго не му остава, освен да размишлява и разсъждава. И двете момичета скоро се оказаха в подобен мисловен простор.

– Как мислиш, – попита Таня, – какво означава изразът: „Очите са огледало на човешката душа“?

– Знаеш ли, че в много изрази на иврит чрез очите се описва характера и личността на човека? – не отговори, а попита Боряна.

– Не, – призна си чистосърдечно Таня.

– Дори в химна на Израел очите се споменават по специален начин, – каза Боряна.

– Разкажи ми, – помоли я Таня, – каква роля играят „очите“ в еврейския език.

– В съвременния иврит много изрази са построени върху думата аин (עַיִן), или „око“, която символизира дух или характер, – отбеляза Боряна.

Таня бе затаила дъх и очакваше с нетърпение да чуе по-нататъшните обяснения на приятелката си.

– Така „аин това“ или „добро око“ означава „добър човек“. „Аин цапа“ или „тесни очи“, символизират алчен и зъл човек. А под „Бе-гова знаим“, т.е. „на нивото на очите“ се разбира, да разговаряш със някого на понятен за него език.

– Например, когато доктор описва ситуация с прости думи, без сложни медицински термини, – бързо съобрази Таня.

– В националният химн на Израел има един доста популярен ред: „Аин ле-Цийон цофия“ (עַיִן לְצִיּוֹן צוֹפִיָּה), т.е. „към Сион е отправен погледът ни“, – каза Боряна.

– Могат ли всички евреи , които живеят на хиляди километри от Израел, наистина да виждат Сион? – попита Таня.

–  Разбира се, че не, – засмя се Боряна. – Тази фраза символизира вековната преданост и стремеж на евреите, изразяваща се с обръщане на поглед към Ерусалим при молитва три пъти на ден.

Слънцето скоро проби облаците и двете приятелки с радост излязоха навън.

Баба Тота срещна един от съселяните си – Гочо и му каза заговорнически:

– На съседът ти Досьо не му е чиста работата, може да ви обере някой ден. Например, може да ви открадне брадвата.

На баба Тота не може да не се вярва. Тя знае всичко, което се е случило в селото или ще стане и то до най-големи подробности.

Когато Гочо се прибра в къщи, веднага потърси брадвата, но не я намери. Цялата плевня преобърна, но никъде не намери брадвата.

Той излезе на улицата притеснен.

– Човек без брадва е като без ръце, – недоволно замърмори Гочо. – Каквото и да вземеш да поправяш в двора, все брадва ти е необходима. Какво ще правя сега без нея.

Гледа Гочо съседът му Досьо идва насреща, но не просто идва, а върви като човек откраднал брадва. И се оглежда, кривейки очи, дори се усмихва хитро, като човек присвоил чужда брадва. Даже и поздрава му бе подозрителен, в него се усещаше притворството на крадец отмъкнал брадва.

– Колко е нечестен съседът ми, – реши в себе си мъжът. – Да посегне на брадвата ми, как не го е срам.

Гочо се озлоби спрямо комшията си и се върна в дома си, изпълнен с омраза към Досьо.

Прекрачи прага на дома си и гледа, под навеса лежи „откраднатата“ брадвата.

– Това е моята брадва, – каза Гочо. – Навярно някой от синовете я е ползвал и не я е поставил на мястото.

Зарадва се Гочо и доволен излезе навън.

Видя съседа си, но сега човекът съвсем не му изглеждаше като такъв, който е откраднал брадвата му. Той гледаше, присвиваше очи и се усмихваше, но вече не като грабител на брадви.

– Колко честен е съседът ми, – възкликна радостно Гочо.