Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.

Хладната вечер бе предвестник за настъпващите студове. Едва забележим дим се издигаше от комините. Хората се бяха прибрали край топлите си огнища.

Дядо Марин седеше до печката, грееше измръзналите си ръце и разговаряше с внука си Калин, млад строен младеж, който обичаше да спори и оборва всеки, който  му е насреща.

Гласът на старецът звучеше приглушено, но твърдо:

– Ние измисляме умни извинения защо да не следваме мисията, която Господ ни е дал – „да отидем до краищата на земята и да разпространим Евангелието“.

– Дядо, аз наистина не знам добре Библията. Какво ще си помислят там за мен? Не искам да говорят зад гърба ми. Може да загубя работата си! Нека някой друг да го направи.

– Страхът е голям „мотиватор“, той ни потиска и спира. Когато Бог видя страха в сърцето на Йеремия му каза: „Не се страхувай от тях.“ Библията учи, че „страхът от Бога е началото на мъдростта, а страхът от човека туря примка“.

– Дядо, човек не може да не се страхува. Той най-малкото се влияе от мнението на околните, защото не иска да му се присмиват. Не желае да се чувства отхвърлен и ненужен.

– Позволи вярата да преодолеете страховете ти, – насърчи го дядо Марин. –  Бъди послушен на Бога. Той няма да те остави, ако откликнеш на Неговия призив. Ще пази гърба ти!

– Нима Господ може да протегне ръката Си, да докосне устните ми и да сложи думи в устата ми? – недоверчиво поклати глава Калин.

– Ако не го направи, ти си безсилен да изпълниш поставената мисия.

– Как може реално да ги постави в устата ми?

– Чети и изучавай Библията. Запази Словото в сърцето си. Отделяй време да общуваш с Бога чрез Библията и в молитва.

– И това е напълно достатъчно? – Калин скептично присви устни.

– Тъй като Духът Му в голяма степен обитава в сърцето ти, думите Му ще достигнат до устата ти и страхът ще избледнее.

Калин мълчеше, опитваше се да проумее чутото.

– Бог никога не ни призовава да направим нещо, за което не ни е дал право да го извършим, разбира се ако сме съгласни да го изпълним. Когато отношенията ти с Него се задълбочават, ти получаваш по-трудни мисии.

– Добре, но коя е основната цел?

– Целта ти на земята е да изявиш Божията любов към изгубения и умиращ свят. Твоята мисия те очаква! Отвори ушите и сърцето си пред Господа и бъди развълнувани от новото, което ти предстои, като Му служиш с дух и истина.

Облаци закриваха слънцето, но бе задушно и подтискащо. Хората гледаха с надежда нагоре, очаквайки да завали.

Ема притича разплакана и се гушна в майка си.

– Мамо, толкова ли съм лоша?

– За какво да си лоша, – погали я майка ѝ, искайки да я успокои.

– Ето Сивка бяга от мен, а често отблъсквам и хората от себе си.

– Прекалено скептично си настроена спрямо себе си, – усмихна се майка ѝ. – Това, че не знаеш защо котето е направило така или човек е реагирал по този начин, не бива да те кара да мислиш най-лошото. Това по-скоро е някакво твое предубеждение.

– Да, но когато се събера с по-голяма компания, предпочитам да зяпам в телефона си, – Ема тъжно погледна майка си. – И това е защото се чувствам сама.

– Това си е от теб, хората не са виновни, че ти се чувстваш така. Ако не участваш пряко в разговора, можеш да слушаш. Понякога така човек открива доста интересни неща.

– Бих могла да се постарая, но кое от двете да слушам или да се правя, че слушам? – иронично попита Ема.

– Знаеш ли понякога хората се нуждае само от слушатели, а не от съветници.

– Знам, аз за това се уча да слушам. И без това ми е трудно да давам съвети.

– Когато слушаш човек, той може сам да намери изход чрез разсъжденията си, не е нужно да се намесваш. Жалкото е, че после си мисли, че ти си му помогнала.

– Да, но понякога искат от мен да си кажа мнението, а аз се чудя какво да кажа, – повдигна вежди трагично Ема.

– Ако не си сигурна какво точно трябва да кажеш опитай така: „Искаш да кажеш ….“. Един вид искаш да разбереш дали това е искал да каже и в зависимост от това, вярвам, че ще ти дойде нещо наум.

– Помниш ли, когато ми разказа за своя колежка и беше много разстроена, – каза Ема. – Трябваше да те подкрепя, а аз не знаех как.

– Ако беше повторила думите ми в друг вариант, т.е. аз да разбера какво съм казала, може би…… Това също помага понякога.

– Ммм още не съм го научила този трик.

– Следващия път, когато някой ти се оплаче, кажи му: „Искаше да кажеш, че …“ Повтори с други думи това, което е казал. Докато ти разясняваш какво е имал предвид, все на някой от двама ви ще му светне нещо.

– Ще опитам, въпреки, че действам според случая.

– Е, то се знае, че няма шаблони за всяка ситуация.

Ема се бе успокоила вече. Изглеждаше по-решителна и непоколебима.

От известно време Обайд започна да е съмнява в това, което проповядваше исляма. Четеше Корана редовно, но имаше неща, които го смущаваха. Усещаше, че нещо не е наред и той започна упорито да търси истината.

Интернет му предостави такава възможност и много скоро Обайд остави вярата на семейството и предците си, и възложи своето упование на Христос.

Няколко години Обайд успя да запази тайната си, че е станал хрисиянин.

Но един ден баща му откри в стаята му Библията, която бе разпечатал от интернет и го попита ужасен:

– Защо четеш тази книга?

Обайд си помисли: „Дойде време да разкрия християнската си вяра. Знам какво ме очаква, когато разберат, че съм хрисиянин, но се оставям на Божията милост“.

– Защото аз вярвам в тази книга, – отговори спокойно Обайд.

– Това шега ли е?

– Не, не е шега. Говоря съвсем сериозно. Това е моята вяра.

Семейството на Обайд не реагира със заплахи, нито упражни върху него насилие, но баща му му каза:

– Твоето обръщение е позор за нас. Знаеш ли, че то е опасно за цялото ни семейство? Не е лошо да преосмислиш поведението си и да се върнеш към исляма.

Семейството на Обайд скри обръщането му към християнството от цялата общност, но Обайд бе на друго мнение.

Той си каза:

– Сега, когато моето семейство знае, че съм станал християнин, защо да го крия? Нека  всички знаят.

След това вдигна ръце нагоре и промълви:

– Господи, доверяват Ти се.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.