Група младежи използваха малкото слънце, което се показваше тези дни, въпреки облаците. Затова отидоха в градинката пред блоковете.

Сашо веднага откри дискусията:

– Всеки от нас преследва удовлетворение в този свят, но колкото и да се опитваме или мислим, че можем да стигнем до него, то ни убягва.

Дани го подкрепи:

– Имаме вроден апетит към това, което е ново и по-добро, защото смятаме, че ще ни донесе удовлетворение, но в крайна сметка усилията ни винаги са напразни.

Цецо се ухили и добави:

– Вероятността да хванете удовлетворение е толкова голяма, колкото да гоните вятъра.

– Чакайте малко, – вдигна ръка нагоре Стефан. – Нека да помислим добре, къде сме търсили удовлетворение?

– Няма място за много мислене тук, – наежи се Владо. – Опитвали ли сте да намерите смисъл в живота си, като го изпълните с взаимоотношения? Тогава вероятно сте открили, че няма човек на лицето на земята, който да изпълни най-съкровените ви копнежи.

– Ами опитвали ли сте се да задоволите чрез интелектуални занимания? – погледна ги строго Атанас.

– И какво откриваме в крайна сметка? – вдигна рамене Ицо. – Няма нещо върху което да размишляваме и напълно да задоволи любопитството ни.

Най-сетне се обади единственото момиче в групата:

– Търсили ли сте удовлетворение в преживяванията и пътуванията? Няма пътуване, което да отговори на копнежа ви за красота и величие….. или може би това е нещо друго за вас.

– Но в каквото и да търсим удовлетворение, то не може да понесе тежестта на нашите надежди. Рано или късно се оказваме отново празни.

– Звучи ми доста песимистично, – отчете Миро.

– За съжаление е така, – въздъхна дълбоко Владо. – Все едно сте се заели да нареждате кубчето на Рубик, на което му липсват два блока. Колкото и да го въртите, няма да можете да поставите всички цветове там, където трябва да бъдат, защото то е дефектно.

Стамен се засмя и каза:

– Ако сте успели да сглобите кубчето на Рубик на живота си, така че да разберете защо нито едно земно нещо, което преследвате, не ви носи удовлетворение, това е само по Божията милост. Вашето търсене на удовлетворение, вашите най-дълбоки копнежи и въпроси, могат да бъдат адресирани само от самия Бог.

Повечето махнаха с ръка, но Стамен продължи:

– Каквото и да правите, желаете или за което работите усилено, не забравяйте да намерите най-дълбокото си чувство на удовлетворение в познаването и служенето на Господ. С Него всички стремежи престават, защото в Него се срещат всички копнежи.

– Гледай как философски го завъртя, – намръщи се Миро. – Лошото е, че пак го отнесе към Бога.

По-голяма част от групата се възмутиха и отписаха Стамен.

Неговите думи им се струваха безсмислени, но те не разбираха, че той бе прав.

Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Той бе граф. Същевременно викторианският реформатор и филантроп.

Ето как описваше баща си така:

– Егоистичен и хладнокръвен побойник.

А майка си наричаше:

– Демон.

Въпреки това малкото момче намери любов и приемане чрез слугинята на майка си Мария. Именно тя сподели с него добрата новина за Исус.

Едва шест годишен той реши:

– Ще следвам Господа.

Божията милост и любов го преведоха през невероятно трудни времена.

На седем години той бе изпратен в държавно училище, където, както сам разказва бе:

– Измъчван с глад и жестокости.

Мария почива , когато той бе само на десет години. Това разби сърцето му.

В резултат от болезнено преживяното детство той използва своето политическо и социално влияние, за да приложи промени в закона, защитавайки децата от експлоатация.

Това му действие се поражда от любовта му към Бога, ежедневното четене на Библията и молитвата.

Той беше запален привърженик както на грижата за уязвимите, така и на стремежа да всички да бъдат чисти пред Бога.

Ние също можем да намерим „благословение в това, което правим“, като вярваме, че нашият милостив Бог ще умножи усилията ни, когато се грижим за нуждаещите се.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Повечето от нас имат лошия навик да повтарят повече от грешките си.

Мишо редовно се бореше със съвестта си, защото искаше да има мир в сърцето си.

Но мир не се постига, чрез отричане на това, което бе направил. Нито извиненията или опитите да се измъкне от отговорност. Така или иначе, въпреки нежеланието му понасяше последствията от неправомерните си действия.

Баща му често му повтаряше:

– Можеш да работиш усилено, за да бъдеш „добър“, но това няма да компенсира грешките ти. Докато не признаеш, какво си направил, няма да стигнеш до никъде.

Мишо не винаги бе съгласен да си признае, защото се страхуваше, че ще изпадне в нечии очи.

Изграждаше си алиби, измисляше извинения или се опитваше да се споразумее, но това не му помагаше особено много.

Гордостта държи всеки в тъмнина. За това слага маска и избягваме всичко, което може да го доведе до възстановяване.

Всеки, който иска обновяване е нужно да се изчисти. Достатъчно е само да признае това, което дълбоко в себе си знае, че е истина:

– Виновен съм. Направих …..

Когато човек признае грешките си, той спира да се бори, а това води до освобождение.

Какво облекчение е най-накрая да се освободиш от товара на своите лъжи и извинения, като ги признаеш.

Когато изповядате греха си, ще си възвърнете вътрешния мир и съкрушеният ви дух ще бъде обновен.

Изповедта е акт на честност и смелост. Това е желание да повериш себе си на милостта на един любящ и прощаващ Бог.