Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Къщата, в която Господ толкова често бе гостувал, бе потопена в дълбока скръб.

Един приятел на Христос, Лазар, бе умрял. Той бе погребан от четири дни.

А божественият Приятел и Учител, който би могъл да предотврати скръбта или поне да я смекчи с добрата Си утеха, не бързаше да посети потъналите в мъка и сълзи Марта и Мария.

Мнозина се бяха събрали в къщата, за да изразят съчувствие към двете сестри.

Исус дойде с учениците си, а Марта побърза да сподели скръбта си и да Му изкаже скритата си надежда:

– Господи, ако Ти беше тук, брат ми нямаше да умре.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Другите също съчувствено плачеха. И Исус се разплака.

Защо плачеше Той?

За Неговото красиво творение – човека, поради неговото падение, немощ, грях и безславна смърт.

Той страдаше заради страшната съдба на един паднал човек, отчужден от Бога, обречен на поквара и вечни страдания.

Господ плачеше заради неверието и неблагодарността на толкова скъпия за Него народ.

Той възкреси човек, а те се стремяха да Го убият. Готов бе да им даде всичко, дори живота Си не пощади, но те упорито закоравяваха сърцата си и не искаха да приемат Неговата изкупителна жертва.

Хулеха кръста, покриваха възкресението с лъжа …. затова Той плачеше.

В тихата Витания се изливаха сълзи… Не може ли да ги предотврати, да излекува Лазар, преди да умре?

Можеше, но искаше да научи приятелите си на търпение, а след това да им даде неочаквана, непрестанна радост.

„Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост“.

Гордостта и срама се срещнаха. Те са сестри, въпреки че изглеждат толкова различно.

Гордостта се пъчи, а срамът навежда глава.

Първата се хвали, а другата се крие.

Гордостта иска да бъде забелязана, а срамът желае да го избегнат.

Какви сестри са тогава?

Въздействието им е едно и също, държат те далече от Бога.

– Ти си повече от Него, – твърди гордостта.

– Твърде лош си за Бога, – казва срамът.

Ако гордостта те прогонва от Господа, срамът те държи далече от Него.

Гордостта предшества падението, а срамът пречи да се изправим пред Бога.

Господ, безгрешният и безкористен Отец, ни обича в нашата гордост и срам.

Бог в Христос помири света със Себе Си.

Силвия имаше приятели, които вярваха в Бога и редовно посещаваха църква.

За тях тя казваше:

– Уважавам ги, те наистина знаят как да се справят с трудностите, но аз не мога да живея така.

– Защо? – попита я един ден Стоян.

– Не мога да следвам определен брой правила, – отговори Силвия.

– Но Бог не иска това от теб, – възрази Стоян.

– А какво тогава? – тя го погледна изненадана.

– Той иска най-доброто за теб сред твоите възходи и падения.

Силвия спря и прехапа устни, след което смело заяви:

– Е, тогава бих се доверила на Исус.

– Той те обича и отдавна те чака да се обърнеш към Него, – насърчи я Стоян.

И тя се довери на Господа.

В резултат на това, Силвия получи живот в пълнота, а чрез вяра имаше вечност в сърцето си.

Тя бе сигурна в обещанието за бъдещето:

– Борбите в живота ти ще бъдат забравени и Божието присъствие ще стане вечна реалност.

Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.