Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Милан отсече:

– Има добри и лоши хора, за това се случват такива неща.

– Обикновено, – леко наклони глава Слави, – злият, крие падението си, а има и такива, които излъчват доброта и любов.

– Всеки от нас крои нещо, – отбеляза Милан. – Ако мотивите ни са зли, ще бъдем подведени по грешния път. В противен случай, когато са добри, ще намерим любов и вярност. Нужно ли е изобщо да говорим за това?

– Често сме слепи за това, което живее в сърцата ни, – възрази Слави. – Забравяме, че ежедневните решения, които вземаме, ни водят в определена посока. Те никога не са изолирани действия, а са вплетени в историята, която наричаме „нашият живот“.

– Когато се поддадем на болните и изкривени желания в сърцата ни, тогава решението ни е като преграда положена на правилния път, по който вървим, – отбеляза Милан.

– Това може да ни отклони от правилната посока и ако не коригираме това, – допълни Слави, – не бива да се изненадваме, ако животът ни води там, където не бихме искали да бъдем.

– Всеки път, – повдигна вежди Милан, – когато избираме любовта пред омразата, саможертвата пред самореализацията и нежността пред гнева, ние си проправяме път на вярност, който ни води към Божието царство.

– Не трябва да подценяваме значението на малките и невидими дела на вярност, – наблегна Слави, – защото те са път, който води към живот.

Мишо бе възторжен и размахваше ръце:

– Видя ли колко много последователи има моя акаунт? Много ме харесват и следят моите постове.

– Това не са показатели, които имат стойност в Божите очи, – противопостави се Димитър.

– Бог, – изсмя се Мишо, – кой се занимава днес с Него? Гледай какво търсят масите.

– Бог цени любовта, близостта и грижата, където качеството надминава количеството, – уточни Димитър.

– Не ме разсмивай повече, – Мишо погледна Димитър с превъзходство. – Важно е да спечелиш всеобщото внимание. Да бъдеш на върха. Повече аплодисменти и почитание. Това е живота.

– При Бога, дори и малките събирания имат огромна сила, – отбеляза Димитър.

– Сега грабни гребена на вълната и се понеси напред, – очите на Мишо блестяха.

Той бе въодушевен и ентусиазиран. За него бе важно да получи голяма доза славата, множество парите и непрестанни удоволствия.

– Когато всеки от нас започне с малко, тези действия се натрупват и умножават, – подчерта Димитър. – Как се справяш с проблемите?

– Все нещо ми хрумва и се измъквам, – гордо заяви Мишо.

– Трябва да се справиш с корена на проблема, вместо да предлагаш временни решения, – посъветва го Димитър.

Мишо вдигна рамене.

Двамата като че ли говореха на различни езици и трудно можеха да се разберат.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Минчо бе слушал дълго обясненията на приятеля си Емил за това, което Бог е направил за всички хора.

– Трудно ми е да повярвам, че наистина съм ценен за Господа. Имал съм толкова провали. Да не говорим за слабостите ми. Вероятно Той само ме търпи, но да ме цени … едва ли.

– Бог не те е спасил неохотно, нито те е изкупил наполовина, – Емил размаха ръце. – Когато възникнат съмнения за твоята стойност, погледни към кръста. Той е постоянно Божие заявление, колко много означаваш за Него.

Минчо само надигна рамене.

– Кой знае, може само ти да казваш така, – смотолеви той.

– Спасението от греха и смъртта не е постигнато с пари, влияние или усилия. Никакво човешко богатство не може да купи свобода от вина или да възстанови връзката ни с Бога. Вместо това Господ избра да плати най-високата възможна цена. Той даде Сина Си.

Минчо не можеше да възприеме лесно това, за което приятелят му толкова настойчиво говореше.

Емил се амбицира още повече:

– Това не беше емоционален импулс или отчаяно решение на Бога, а съзнателен акт на любов. Исус доброволно даде живота Си, за да можеш да бъдеш простен, възстановен и да можеш да общуваш с Бога. Твоето спасение не беше случайно хрумнала мисъл. Това бе планирано, целенасочено и скъпо.

– За цената на дадено нещо, научаваме по това, колко е платено за него, – съгласи се донякъде Минчо. – Къща, земя, произведение на изкуството се смятат за много ценни, заради парите вложени в тях, но Някой да даде живота си а мен ….

Очите на Минчо се напълниха със сълзи.

– Би трябвало много да съм Му благодарен ….

Емил нищо не каза, само прегърна приятеля си.