Модерната светска цивилизация изглежда нерелигиозна. Що се отнася до идолите, тя не приема старите религиозни форми на поклонение, ритуали и свещеници. Не създава свои собствени химни и молитви към идолите си.

Съвременната цивилизация си има свои идоли като съвременни мислители, светски и религиозни; желание за безопасност, удобство, успех, кариера, грижа за здравето, може би вечна младост. Какво ли не прави човек за да се подмлади!

Можем да изброим още много неща, които за съвремения човек са много важни. За тях той е готов да направи всичко.

Всички тези кумири държат човекът в постоянен страх от загуба. Затова Йоан Павел II, наречен съвременната цивилизация цивилизация на страх, в която липсва надежда.

Такава цивилизация убива човека.

За това Божието Слово ясно казва “ Дечица, пазете себе си от идоли“.

Грехът не е само престъпване на заповеди, като раздразнил се, преял, домързяло го да се помоли……

В основата на греха е изборът на цел и път в живота. Много лесно е да се представи греха, като се направи паралел с човешките зависимости.

Някъде скоро четох, че алкохолизмът бил завършен бунт на своеволието.

Според мен алкохолизмът и другите зависимости са проявление на инфекция, зараза, получена вследствие на греха, действащ според създаден  от самите нас идол или такъв провокиран от света.

Това е стремеж да станеш бог без самия Бог. Когато извършваме грях ние се самоутвърждаваме.

Според Библията, човек първоначално е бил създаден с конкретни параметри и цели. “ И Бог създаде човека по Свой образ и подобие“.

Божият образ в човека е Неговата конституция. Подобието е възможността да се уподобим на Твореца, да се приближим към Него.

Това е  и Неговата цел. Докато човек върви по правилния път той може да бъде свободен.

Но хората искат сами да управляват живота си. Резултатът е плачевен, обезобразяване на нашето собствено духовно и психо-физическо естество.

Щом човешкия дух се отвърне от Бога, той атрофира. И душата става зависима не от духа, а от тялото. Но тялото не може самостоятелно да поддържа живота и става зависимо от света.

Разберете, не някакви невинни удоволствия и „природни инстинкти“ забранява Библията. Тя слага граница на своеволието и води към свобода, която е била загубена от Адам, но ни е дарена от Исус Христос.

Всеки вярва нещо. Въпросът е в какво или в кого вярва?

В нашето общество няма доверие. Ние сме скептични за всичко. Не се доверяват на правителството. Нямат доверие на работодателите. Клиентите нямат доверие на бизнесмените.

Истината и доверието вървят заедно. Доверяваме се на хората, които очакваме да ни казват истината.

Отсъствието на доверие, води до огромен стрес в живота ни. Ние сме родени да се доверяваме. Бог е вложил в нас желание да вярвате в нещо по-голямо от себе си, защото Той иска и очаква да имаме връзка с Него.

Ако нямаме доверие на Бога, ние ще си създадем нещо друго, на което да се доверяваме. То може да бъде диплома, пари в банката, съпругата, кариерата ни, или хобито ни.

Това желание да вярваме в нещо по-голямо от себе си не е нищо ново. Библията казва: „Едни споменават колесници, а други коне; но ние ще споменем името на Господа нашия Бог“.

Всичко друго, на което се доверяваме и е различно от Бог, Библията нарича „идол“. Божието Слово казва, че за наше добро е да стоим далече от идолите.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

В Кападокия в едно семейство се роди момче. Георги бе голяма радост за баща си, който служеше като офицер в римската армия и майка му Лида. Георги още от малък загуби баща си, но когато порастна тръгна по неговия път.
Той беше добър войник и бързо се издигна във военната йерархия. Дори в Никомедия започна да служи в личната гвардия на император Диоклециан.
Това бяха тежки години за християните. Императорът издаде едикт за преследване на християните. На Георги му бе заповядано да вземе участие в преследването. Той раздаде имуществото си и се яви пред императорския съвет в Никомидия. Там Георги застана пред Диоклециан и смело каза:
– Аз вярвам в Исус Христос и не мога да преследвам християните.
Разгневен императорът заповяда:
– Да бъде бит с пръчки.
След това го хвърлиха в затвора, там претърпя много изтезания. През цялото време устните му мълвяха:
– Благодаря ти, Господи, че ми даваш сили да изповядам вярата си в Исус Христос и да свидетелствам на мъчителите си, че ти си истинския Бог.
Въпреки мъченията Георги остана твърд пред съда и императора.
Завързаха младия войн на дървеното колело и стъргаха тялото му с железни остриета. Императорът, който присъстваше на мъченията, помисли, че Георги вече е мъртъв, за това отиде да принесе жертва  в храма на Аполон.
Но тогава стана чудо. Появи се ангел, който изцери и освободи мъченика. Когато Анатолий и Проталеон, двама от съдиите,  видяха това с очите си, изповядаха:
– Христос е Господ.
Веднага последва заповед за обезглавяването им.
Императорът разярен се разкрещя:
– Хвърлете Георги в ямата с негасена вар за три дни.
Мъченикът влезе в ямата с молитва на уста и излезе невредим.
Мнозина от народа, които станаха свидетели на тези чудеса повярваха в Господа.
На другия ден Диоклециан повика магьосника Атанасий.
– Заповядвам ти, – крещеше императорът, – да сломиш вярата на този човек в Христос.
Василий приготви силна отрова. Георги я изпи без страх и каза:
– Не вярвайте на идолите! Повярвайте в истинския Бог!
Магьосникът Василий като не знаеше вече какво да направи, обясни на останалите присъстващи:
– Исус Христос е възкресявал много мъртви, нека да видим сега дали Георги ще възкреси някой със силата на Бога, Когото изповяда.
Заведоха мъченика при един нов гроб извън града. Там Георги се помоли и мъртвецът излезе от гроба. Падна на колене и завика:
– Слава Тебе, Господи! Да се слави вечното Ти Име!
Множеството хора, като видяха какво стана повярваха и прославиха Бога. И веднага бяха убити на място.
Атанасий довчерашният магьосник започна да слави Бога заедно с възкресения мъж и двамата веднага бяха убити.
Георги отново бе хвърлен в тъмница, но там не престана да върши чудеса.
На сутринта последва нов разпит пред императора. След това заведоха Георги в храма на Аполон да му се поклони, но там той изгони множество бесове, а статуите паднаха и се разбиха на земята.
При това чудо царица Александра падна в краката на Георги и изповяда вярата си в Господа. Оковаха я заедно с Георги и ги поведоха на смърт.
Царицата склони глава на един камък и предаде душата си на Бога. След това посякоха и Георги пред стените на Никомидия.