Бракът на Елена приключи. Тя се озова в апартамент под наем с една спалня в общински комплекс.

Самотна и тъжна тя реши:

– Ще засадя нарциси край пътеката. Обичам тези цветя.

След това се замисли и се изказа целенасочено:

– Има надежда дори в мрачните дни.

Забелязали ли сте, че какъвто и да е сортът нарцис, сякаш огрените от слънцето жълти венчелишчета приличат на хвалещи ръце, а централната структура, подобна на тръба, провъзгласява, че зимата почти е свършила, а ярката зора на пролетта идва!

Подобно на нарцисите, предвещаващи нов сезон, колко невероятно ще бъде, когато великият тръбен зов от небето отекне по целия свят.

Борбите, с които се сблъскваме в настоящето, не са краят на историята. Подобно на Христос, ние също ще бъдем „облечени в нетлението“ и ще получим славни възкресенски тела. Защото „смъртта е погълната от победата“.

Може би преживявате труден период в момента или радост, но надежда за днес, утре и вечността остава същата: „Той ни дава победата чрез нашия Господ Исус Христос“.

Когато Никола се събуди. Усети желание да изпие една чаша чай или кафе.

Внезапно го осени мисъл, която произнесе на глас:

– Това, което правя като първо нещо сутрин, когато се събудя, е показателно за това, какво наистина жадувам. Дали хващам смартфона си и активирам социалните медии или се наслаждавам на топла напитка? … Сутрин умът ми е свеж и трябва да го посветя на най-ценното в живота си.

Никола си спомни за едно посещение на село.

Когато беше още тъмно, той видя дядо си рано сутринта на колене. След това той се молеше с баба му, а накрая призоваваше всички в къщата на молитва.

– Това беше често срещано в много християнски домове преди, а сега някак си този дълбок копнеж и искреното търсене на Бог са се изчерпали …… Колкото повече нашите удобства и луксове се увеличават, толкова търсенето на Бог като първото нещо сутрин намалява, – каза си Никола.

Той стана и закрачи из стаята.

Зората още не бе пробила нощния мрак.

– Господ не се е променил, – продължи да разсъждава Никола. – Той продължава да ни излива милостта Си всяка сутрин.

Изобличен Никола падна на колене и се помоли:

– Господи, признавам, че съм дал първото си внимание на други приоритета, без да осъзнавам Твоето присъствие, което ме подкрепя всяка секунда. Помогни ми да Ти дам първото и най-доброто от себе си.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.

Дочо от няколко години не бе си вземал отпуска и това лято реши:

– Ще си почина малко. Като ходя, ще си пея. Ще ловя риба. Мълчейки и мислейки ще преосмислям живота си.

Той си обеща:

– Не бива да запълвам времето си с много неща за правене, нито да се срещам с познати. Ще се отдалеча от безкрайни разговори с тези, които срещна.

Бе решил да остане сам, по-дълго насаме с Господа.

Компютърът бе изключен. Факса също, а мобилния телефон бе захвърлен някъде в тревата.

Внимаваше да не ускорява темпото, а напротив да го забавя и да преосмисля добре нещата.

Така той откри за себе си какво наистина има значение в живота му.

– Нима трябва да чакам, лекарят да ми каже, че ми остават шест месеца живот и тогава ….? – Дочо махна с ръка. – Много преди трагичното да се превърне в реалност, трябва да пусна корени дълбоко в онези неща, които наистина имат значение.

Беше сам. Вървеше бавно. Гледаше пясъка и се връщаше назад в миналото си. Той отново преживяваше това, което бе направил.

– Смятах всяка нова зора за дар от Бога. Идеална възможност да преработя приоритетите си и да преосмисля мотивите си, но сега осъзнавам, че времето прекарано в тишина, насаме с Господа, ме е подготвяло за неизбежните предизвикателства идващи от недоброжелателния век, в който живея.

Не отлагай! Забави темпото! Седни и бъди тих!

Тогава ще осъзнаеш неща, които може би си пропуснал, а вероятно и други, които можеш да направиш през оставащото ти време на земята.

Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.