Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Хиляди туристи от всички краища на земята отиват в щата Виктория, за да видят знаменитите бухтартовски цветни лехи.

Ето какво е написал един християнин за тях:

„Преди няколко години имах възможност да бъда там. И ето какво научих за тези цветни лехи. Преди това място било безполезно, на никому ненужен участък от земя, затрупан с боклуци и застояла вода. Това било едно жалко сметище.

На млада християнска двойка Бутхарт Господ открил във видение, че този изоставен участък, трябва да превърнат в прекрасна благоухаеща градина“.

На какво ви прилича това? На това, което Бог е правил по-рано, прави и в наши дни с нещастните и ниско падналите, на никому ненужни грешници.

Бог умива каещите се грешници с кръвта на Исус Христос, дава им нови сърца и посредством благодатното действие на Святия Дух насажда прекрасни цветя, които са плода на Духа.

Любовта е едно от най-добрите качества на плода на Святия Дух. Тя събира в себе си всички добри характеристики за човека и е майка на всички добродетели, причина за всички блага и края на закона.

Нито една добродетел не ни носи толкова добро и няма толкова блага, както любовта. Тя услажда и най-горчивата чаша в живота, напълно отмива от паметта ни най-мрачните краски на миналото, отнема от душите ни всяка тежест, изправя безнадеждно увесилите глава, просветлява помръкналия взор, повдига отпуснатите ръце и укрепява отслабналите колене.

Любовта е най-могъщото средство срещу злото. Тя превръща пустинята в цъфтяща и благоуханна градина.

Двама млади се оженили. Бъдещето им изглеждало като непрекъснато щастие, но грехът подкопал това щастие.

Мъжът започнал да се увлича по пиенето на спиртни напитки, а това го привързвало все повече и повече към този порок. Всяка вечер той започна да прекарва извън дома си.

Това причинявало много мъка на младата жена. Времето минавало и идеала на нейното сърце се превърнал в пияница.

Накрая изгубила търпение, тя отишла в кръчмата и казала на кръчмаря:

– Дайте ми, моля ви, мъжът ми!

– Ето мъжът ти, – казал кръчмарят.

– Нима това е моят съпруг? Какво сте направили с него? В какво сте го превърнали? Върнете ми го такъв, какъвто аз го познавам!

Алкохолът е разрушил не едно семейно щастие. В пиянството се корени много зло.

То е майка на порока, съпротивлява се на добродетелите. Пиянството прави смели плахите, а целомъдрените похотливи.

То не признава истината и отнема благоразумието. Виното удавя разума, възбужда страстите и похотта.

Кой прекарва времето в пиянство, разврат и лакомия, е попаднал във властта на дявола.

Главното зло на пиянството е в духовната сфера. То опустошава вътрешния живот на човека. Пиянството е началото на отхвърляне на Бога.

Библията казва: „Кому горко? кому скръб? кому каране? Кому оплакване? Кому удари без причина? Кому подпухнали очи? – На ония, които се бавят около виното, които отиват да вкусят подправено вино. Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия, и жили като ехидна. Очите ти ще гледат чужди жени и сърцето ти ще изригва развратни неща; Даже ще бъдеш като един, който би легнал всред море, или като един, който би лежал на върха на мачта. Удариха ме ще речеш, и не ме заболя; Биха ме, и не усетих. Кога ще се събудя, за да го търся пак?“

Вярата е сляпа. Когато виждаме, това не е вяра, а философстване.

Ако преплуваме Атлантически океан, правим го с вяра. Ние не забелязваме набелязания път във водата, нито някакъв признак за бряг, когато сме сред нея.

Въпреки всичко ние се движим всеки ден следейки своя път по картата с такава точност, все едно ни е оставена широка диря, начертана от тебешир.

На разстояние 20 мили от брега, ние знаем точно къде се намираме, все едно сме видели това място преди три хиляди мили, когато ни е заобикаляла само вода.

Как сме измерили и набелязали своя път? Всеки ден капитанът е взимал своите инструменти, гледал е небето и е планирал пътя си по слънцето. Той е плувал по указание на небесните светила.

Така и вярата гледа нагоре и плува по указанията на Бога, без да вижда бреговете, нито пътя пред себе си.

Честите спирания, като че ли ни водят в пълна неизвестност, в тъмнина и бедствие. Но Бог навреме открива път и често тези мрачни среднощни часове се превръщат в предверия към светлината.

Твърде много от нас бързат да видят края на пътуването си, без да са се хванали за работа. Ако можехме и ни се отдадеше това, как щяха да се развият у нас християнските добродетели?

Вяра, надежда и любов не се откъсват от дървото като зрели ябълки.

В сравнение с нашите крака, упованието в Бога по-бързо ще ни доведе до края на пътуването ни.

Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.