Много философии се носеха наоколо. Повечето от тях бяха повече объркващи, отколкото полезни.

Тези, които бяха достатъчно ясни, за да бъдат разбрани, обикновено фокусираха цялото си внимание върху индивида.

Ето чуйте гласовете на някои от тях:

– Бъдете находчиви, развивайте се!

– Бъдете уверени, отстоявайте себе си!

– Бъди добър, съобрази се с другите!

– Бъдете чувствени, наслаждавайте се!

– Бъди доволен, угаждай на себе си!

– Бъди по-отгоре, издигай се!

– Бъди способен, вярвай в себе си!

– Бъдете щедри, освободете се!

И всичко тук е за Азът, на мен, за себе си.

Май пропускаме нещо?!

– Бъди слуга… давай на другите!

– Кой го е казал?

– Исус.

Това е философия, която всеки може да разбере. И без съмнение е напълно постижима.

Ето сами вижте:

– Не правете нищо от користолюбие или от празно тщеславие, но със смирение считайте един друг за по-горен от себе си. Грижете се не само за себе си, но и за интересите на другите.

– Какво означава всичко това?

– Спрете да позволявате на егоизъм и самонадеяност да ви контролират! Бъдете глухи за тях. Заменете „егоизъм“ и „самонадеяност“ със „смирение на ума“.

– Но как да го направя?

– Като гледате на другите като на по-важни от себе си. Търсете начини да подкрепяте, насърчавате, изграждате и стимулирате другия човек.

Малко трудно ще бъде за тези които упражняват тази философия да кажем:

– Философите са хора, които говорят за нещо, което не разбират, и те карат да мислиш , че е твоя вината!

Но такова твърдение смело можем да лепнем на останалите.

И все пак:

– Не бъдете егоистични. Не се опитвайте да впечатлите другите. Бъдете смирени, мислейки си, че другите са по-добри от вас. Не се интересувайте само от собствените си интереси, но проявявайте интерес и към другите.

– Трудно е това …….

– Това изисква отношение, което предпочита да дава, отколкото да получава.

Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.

Един цар търсел учител, който да му помогне да попадне на небето. Той бил уверен, че е заслужил това. Бил прекалено самонадеян и упоен от властта.

Когато идвали учители и му предлагали услугите си, той ги засипвал с въпроси, които били нагли и нелепи, от които те се обърквали. Но царят не се ограничавал с това, а ги хвърлял в затвора.

Най-накрая дошъл човек, който му обещал, че ще му покаже пътя към небето. Въвели го в двореца и го поставили пред царя.

Човекът не обърнал никакво внимание на царя. а започнал да разговаря с придворните, пажовете и слугите. Питал ги за здравето им и им пожелавал благополучие.

Царят се ядосал от такова пренебрежение към високия му сан и казал на стражите да изведат нахалника и  да го набият.

Тогава човекът казал:

– Преди да ме отведат, позволи ми да ти кажа нещо. Мен добре ще ме набият, защото не съм ти оказал почит, обърнах ти гръб и говорих със слугите ти. Но знай, че Бог е Цар на царете, Господ на всички светове. Ти Го пренебрегваш дори и сега, и не Му оказваш внимание, а разговаряш само с неговите слуги. Помисли си, какво наказание те чака за това?!

Царят осъзнал своята вина и благодарил на учителя, че е отметнал от него воала на тщеславието и суетата.

Дошло тщеславие при един мъдър човек и му казало:

– Хайде да станем приятели. Готово съм, каквото поискаш, да направя за теб.

– И какво точно ще направиш за мен? – без да бърза с отговора си, попитал човекът.

– Ще ти помогна да станеш кандидат на науките.

– А след това?

– След това доктор.

– Да предположим, че това стане, а после?

– След това ще станеш професор, академик,… Всички ще те славят и ще те признават за велик …

– А след това, какво ще стане с мен?

– Как какво, ще остарееш.

– Славата ми ще преживее десет години след мен. Но след сто години, никой няма да си спомни моето име. А след хиляда? Така че, какво можеш да ми дадеш?

Тщеславието погледнало мъдрия човек, въздъхнало …. и тръгнало да търси такъв, който ще стане приятел с него без много да се замисля.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.