Има един разказ на Л.Н. Толстой, в които се говори за двамата сина на един търговец.

По-големият бил любимец на баща си и цялото наследство търговецът решил да даде на него.

Майката съжалила малкия си син и помолила мъжа си, да не обявява решението за делението на имота веднага, защото се надявала някак да склони съпруга си да раздели всичко, което има поравно на синовете си. Търговецът се съгласил.

Веднъж майката седяла на прозореца и плакала. До прозорецът приближил непознат и я попитал:

– Какво ви измъчва? Защо плачете?

Тя отговорила:

– Как да не плача, за мен синовете ми са еднакво скъпи, а мъжът ми иска цялото имущество да даде само на големия, а малкия да остане без нищо.

Страникът казал:

– На твоята мъка лесно може да се помогне. Иди при синовете си и им кажи, че баща им иска да остави на големия всичко, а на малкия нищо и при тях всичко ще бъде поравно.

Малкият син след като научил, че той нищо няма да получи, отишъл в други страни и усвоил знания и постигнал майсторство в доста неща, а по-старият брат живеел при баща си и нищо не научел, защото знаел, че ще бъде богат.

След смъртта на търговеца големият син, тъй като нищо не умеел, бързо похарчил оставеното от баща му и обеднял, а малкият син имайки опит и знания, усърдно се трудел и забогатял.

Блажен е онзи човек, които знае истинското си положение, защото тогава той ще може да намери изход от всяка ситуация. Горко на невежия и мързелив човек, той ще изпадне в беда.

„Придобий мъдрост, придобий разум; Не забравяй, ….Не я оставяй и тя ще те пази. Обичай я и тя ще те варди“. Истинската мъдрост е от Бога. Тя дава на човека „разумно сърце, за да различава между добро и зло“. Мъдростта за душата е както здравето за тялото.

Истинската християнска мъдрост се състои в това, да побеждава естественото злонравие, което идва от гордостта, гнева, злобата, завистта, ненавистта, неморалността, алчността, невъздържаността и т.н. Тази мъдрост следва примера на Исус Христос, Неговата кротост и другите Му добродетели.

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Това стана, за да ни припомни едно древно събитие.
В онова далечно минало хората обезумяха и решиха да си построят кула, която да достига небесата. Бог раздели езиците им за да разруши злото им съгласие.
Святият Дух слезе над апостолите във вид на огнени езици, за да съедини разделеното човечество.
И се извърши дело ново и чудно.
Така, както в древността езиците разделили човечеството и разтрогнали злото им съгласие, така огнените езици на Педесетница довели разделените до единомислие.
Святия Дух се излял чрез огнени езици, защото в нас са пораснали тръните на греха.
Така както земята е богата и плодородна, но ако се остави без да се обработва, произвежда множество тръни така и нашето естество изплъзнало се от ръцете на Създателя, вместо да произвежда прекрасни плодове и добродетели, не приемайки плуга на благочестието и семената на богопознанието, поражда нечестие.
И както често се случва да не се вижда лицето на земята от тръните и плевелите, така и благородството, и чистотата на душата не се виждат, докато не дойде очистителния огън на Святия Дух и не ни направи способни да приемем небесното семе.

Известен проповедник провел евангелизация в една страна. Много хора се обърнали към Бога и приели Исус Христос в сърцата си. По време на последната си проповед проповедникът се обърнал към публиката и попитал:
– Какво ви дадоха тези богослужения?
Станала едно негърско момиче, нейното лице сияело. Тя не била оратор, за това казала само няколко думи:
– По време на тези богослужения, приех Исус Христос в сърцето си и Неговата любов ми даде сила и способност да простя на убийците на баща ми.
Любовта на Исус Христос прави хората способни да простя не само на близките си, но и на врагове си, това е същността на християнството. Обичайте враговете си, благословяйте ги, това е върхът на християнската любов.
Тази цел, трябва да се преследва от всеки християнин. Голяма добродетел е да изпиташ любов към враговете си! Добро нещо е християнин да прости ни ближния обида, въздавайки му добро за направеното зло, вместо да го мрази, горещо да го обича и да се моли на Бога за него! Наградата за това той ще има не само на небето, а и тук на земята.
Никоя друга заповед на Исус Христос не са нарушава така често, както заповедта да обичаш враговете си. За изпълнението на тази заповед се изисква много сила, която можем да почерпим само от Един – Исус Христос.
Любовта към враговете е естествена за християнството и ние трябва да се стремим да я проявяваме. В борбата с врага, християнина не трябва да има друго оръжие, способ или средство, освен истинска любов.

Ема изобщо не сваляще поглед от съпруга си. Болезнено желаеше да привлече вниманието му, но не притежаваше умението да го увлича и запленява. Ема не знаеше как да го прикани да разкаже за нещата, които не знаеше. Тя присвиваше леко устни, щом той започнеше да говори за някоя жена. Неодобрително свеждаше поглед, когато той  споменаваше името на съседката. Не изгаряше от желание да чуе някоя новина за нея.

Може би съпругът ѝ при първата им среща е бил привлечен от непокварената свежест на Ема. Била е младо момиче, което не се бе сблъсквало с интриги, клюки, издигане в кариерата, …. Тя имаше големи сини очи и нещо, което другите нямаха – искреност и вярност. Но сега всичките ѝ добродетели бяха недостатъци за Борис.

Той се нуждаеше от съпруга, която може да долявя посоката на промените, да пригажда стила си към господстващата мода, да бди над него и да го предпазва. Искаше съпругата му да разбира бързо и да умее да се приспособява към всяка компания.

Вместо това, Ема беше обременена жена, която в суетата си, беше готова да обиди всеки, който не ѝ допадаше.

А съседките клюкарстваха зад гърба ѝ:

– Никога няма да има дете, ако не се постарае поне малко пред него, – усмихваше се предизвикателно Кера.

– Какво иска от него; – тръсваше русата си грива Елеонора.-  Той е толкова чаровен и красив мъж.

– Не може да му прости, че го е видяла с Дора под ръка, – отбеляза Милка. – Нали е прекалено амбициозен, подмазвал се е, за да се издигне, а тя не го разбра.

– Познавах баща му и дядо му, – подзе баба Мара. – Те бяха много амбициозни и алчни. За тях желанието да притежават много и да имат неограничена власт, е стимул за издигане.

– Понякога я съжалявам, – каза тъжно Надя. – Тя иска да живее по-скромен живот, но лошото е, че изисква от него да харесва същото.

– Тогава е трябвало да вземе по-скромен и не толкова амбициозен мъж, – подскочи Кера.

– Той няма да се примири с незначително бъдеще, – каза баба Мара. –  Никога няма да допусне, тя да застане на пътя му

– Тя ще го принизи ако може, – с въздишка каза Елеонора.

– Не и тя, – поклати глава Ангелина.

Каквото и да говореха за нея, Ема се чувстваше нещастна. Тя обичаше, но беше отхвърлена. Бе станала жертва на амбициите на един мъж. На Борис му трябваха много пари, а баща ѝ ги имаше….. Жалко за бляновете и мечтите ѝ. Щастието, семейството и децата се бяха превърнали в химера ……