Каква нощ само. Напрежение, болка и страх.

Елена седеше в болницата до кревата на 18 месечната си дъщеря и тихо се молеше:

– Диди е много болна. Лекарите не знаят какво да правят с нея….

Тя бе объркана и смутена. Беше я обхванала паника. Смяташе, че някаква макар и неопределена молитва може да помогне в случая.

Стамен усети безпокойството на жена си и се опита да я убеди:

– Лекарите знаят какво правят. Не се притеснявай.

Цялата тази ситуация за Елена се бе превърнала в кошмар.

Тя стоеше до леглото на детето си и плачеше. Чувстваше се малка и безпомощна.

– Боже, къде си? – шепнеше в отчаянието си Елена.

Изведнъж тя трепна и си каза:

– Бог е добър. Той обича моето дете. Божиите планове са винаги добри. Наистина ли?

Съмнението ѝ се събуждаше от колебливата ѝ вяра.

Елена разбираше, че Бог я подбужда да направи нещо, което ѝ се струваше невъзможно.

„Да Му предам детето си? – помисли си тя. – Това е нелепо! Прекалено е трудно за мен. Но то не се чувства добре. Бог трябва да го изцери“.

Внезапно мислите на Елена я отведоха при Авраам. И тя си спомни, че Бог му бе обещал син, но това отне много време. И накрая, когато бе в напреднала възраст, Бог го дари със син, но по-късно го накара да убие сина си.

– Сигурно Авраам не се е чувствал тогава добре, – изрази гласно мислите си Елена. – Защо му даде дете, което после поиска да прибере? Но Авраам размисли върху молбата на Господа и положи Исак на олтара. И Бог се отказа. В резултат на послушанието си, вярата на Авраам порасна.

Елена се отпусна на пода и започна усилено да се моли:

– Господи, ти обичаш моята скъпа дъщеря много повече от мен. Ако си решил да я прибереш, аз избирам да те хваля….

Изведнъж в душата ѝ настана мир. Елена отиде до леглото си. Легна и заспа.

Бог не прибра Диди, а я направи красива майка на три момчета.

Матей доживя до преклонна възраст. Той живееше праведно, никого не обиждаше и с честен труд доби богатството си.

Синовете на Матей бяха вече възрастни. Имаше работа за всички. Стопанството се водеше по най-добрия начин. Така се събра и богатството му.

Умря Матей, а душата му се понесе към небесните порти. Дълго стоя той там и чака, но вратата не се отваряше.

И започна старецът да размишлява:

– Не сгрешил ли в нещо?

Матей започна да си припомня земния живот.

– Странно нищо лошо не си спомням, – каза си старецът.

Най-накрая вратата се отвори и излезе един Божий ангел, който каза:

– Твоето име го няма в книгата на живота. Ти си виновен пред Бога.

– В какво? – изненадано попита Матей.

– Ти не осъзнаваш греха в себе си, – укори го ангелът. – Съгрешил си спрямо своите деца. Нищо не си им оставил.

– Как нищо? – възрази Матей. – Колко богатство им завещах…. Не, не е справедлив Божият съд към мен.

Колкото и да му обясняваше Божият служител, старецът си стоеше на своето.

Тогава ангелът го грабна и слезе с него на земята.

– Виж и се убеди сам, – каза му небесният пратеник.

Погледна Матей в дома си, а синовете му ги няма там. Големият лежеше в затвора, защото бе убил брат си по време на делбата на имота, а малкия бе тръгнал по света.

Стопанството беше разорено, хамбара бе празен. В дома цареше бедност и нищета.

Една от снахите в дрипава рокля седеше на земята, а полуголи деца плачеха край нея:

– Мамо, искаме да ядем! Дай ни да хапнем нещо! Гладни сме.

– Ето виждаш ли, – каза ангелът на Матей, – ти  не си се погрижил да обогатиш душите на синовете си, а си бил загрижен за нещо суетно и преходно, трупането на богатство.

Матей разбра греха си и каза:

– Божия съд е праведен.

„Така става с този, който събира имот за себе си, и не богатее в Бога“.

Можеш да имаш богатство, но не му позволявай да те владее. Осъждат се не богатите, а служещите на богатството.

Истинският християнин е свободен от властта на замогването и имотността.

Слънцето прежуряше. Сякаш си отмъщаваше на някого.

А на сянка седяха дядо Дечо и приятелят му Трифон. Плувнали в пот, двамата бършеха лицата и вратовете с големи носни кърпи.

– Добре учех математиката в училище. Шестици по този предмет имах още в началните класове, – похвали се Дечо.

– Е и какво от това? – вдигна рамене Трифон.

– Като увеличават пенсионната възраст, пресметни колко пари крадат от теб и от мен? Работа няма, пенсии не дава, а къде отиват парите, които не ни отпускат докато изпълним условията им?

Горките, бяха на възраст, в която никой не ги искаше на работа, а не можеха да се пенсионират, защото нямаха необходимия стаж.

Как ще имат? Като затвориха сума ти предприятия, а новите бизнесмени на такива като тях не даваха работа, търсеха по-млади. Все пак не бяха мързеливи хора и си намираха някакво препитани, за което никой не ги осигуряваше.

А сега трябвало да навършат 66 години и не знам колко си месеца, да имат поне 15 години трудов стаж и тогава щели да им дадат най-много 85 процента от минималната пенсия.

– Е, като вдигаме врява ще ни дадат ли повече, макар и със закъснение? – попита  иронично Трифон. – Нали все за такива като нас нямали пари.

– Такива разпоредби са предназначени само за наивници и глупаци, – на свой ред изказа негодуванието си Дечо.

– Или тези, които не умеят да смятат добре. – засмя се Трифон, а след това прибави примирено, – Аз съм бил винаги за народа. Не си мисли че съм революционер.

–  Силните са длъжни да носят немощите на слабите и да не угаждаме на себе си, – нравоучително подхвана Дечо. – Ако си здрав помогни на болния, а ако си млад окажи помощ на сирачето и вдовицата.

– Какво е това правителство? – изропта Трифон.

– Това са хората, които трябва да допринесат за добруването на народа в страната си, – поясни Дечо, като потисна гнева си.

– Ей така просто да вземат парите на възрастните хора, – махна с ръка Трифон, – това, извинявай, не е по християнски.

Пътят бе широк и хлъзгав след дъжда. На всичкото отгоре светофара сменяше много бързо зеленото с червено.

На единият тротоар стоеше възрастна двойка, която се крепеше едва едва.

Когато светна зелено, болните им и подути крака се затътриха по хлъзгавото шосе. Двамата старци напредваха прекалено бавно.

Зададе се компания от 10-11 души. Младежи на възраст между 17 и 20 години. Не изглеждаха много „интелигентни“.

Пиеха бира, пушеха, а един от тях свиреше на китара модните хитове на днешния ден.

Компанията шумно премина покрай възрастната двойка, която бавно се придвижваше.

Оставаха само още пет секунди и щеше да светне червеното око на светофара, а старците се намираха на средата на шосето.

Изведнъж един от групата на младежите, които бяха стигнали отсрещния тротоар извика:

– Момчета! – и посочи с ръка възрастната двойка, който безнадежно стояха на средата на пътя.

Като по команда, без да се уговарят допълнително, младежите се разположиха във верига от единия до другия тротоар. Така останаха, докато двамата старци извървяха останалата част от пътя до заветния тротоар.

Колите и от двете страни спряха. Шофьорите натискаха клаксоните нервно. Някои тях ги заплашваха:

– Хулигани, махнете се от пътя, че като сляза ще ви напердаша.

– Каква е тази демонстрация? Махайте се от там, да не заиграят юмруците.

Други просто се забавляваха:

– Голяма работа са.

– Само за миг спряха цялото движение.

– Браво!

Когато двойката възрастни хора стъпиха на отсрещния тротоар, групата младежи развалиха веригата и продължиха пътя си.

Достойна постъпка и съвсем осъзнато действие, нали?! И то от индивиди, които не вдъхват доверие и никой нищо добро не очаква от тях.

Внимавайте следващия път добре, когато преценявате другите около вас.

В стаята беше толкова тъмно, че мракът можеше с нож да го режеш. Светльо седеше на края на леглото, подпрял главата си с длани.

Той не можеше да изчисти спомена, който постоянно го тревожеше.

Завари баща си пред тоалетката на майка си.

„Сигурно му е свършил одеколона за след бръснене – помисли си Светльо – и търси нещо подходящо за да го замести“.

Тогава баща му стреснато се обърна, а той се шокира.

Мъжът срещу него, човек на средна възраст, имаше подчертано ярко червило на устните си. Забелязваха се бледо изписани зелени сенки, а очите му бяха подчертани с черен молив.

Светльо веднага избяга от стаята. Това, което видя, умът му не можеше да го възприеме.

– Защо е пред тоалетката на мама? На жена ли се прави? – уплашено си каза той.

Баща му го настигна в коридора, хвана го за рамото и каза:

– Не споменавай нищо за това пред майка си.

По-късно Светльо заварваше баща си да се кипри и конти там. Дори веднъж забеляза на краката му обувки на високи токчета, а пред огледалото мереше върху себе си някои от роклите на майка му.

За Светльо това бе истински ад. Той не смееше да сподели с никого това. Ако кажеше в училище на някой от приятелите, щеше да му се присмее, а майка си не смееше да погледне в очите.

Минаха няколко месеца и майка му узна. Тогава родителите му започнаха да се карат и един ден баща му каза:

– Аз си тръгвам.

Светльо трепна, но нищо не отговори. Външната врата хлопна и настана тишина.

Скоро се прибра и майка му:

– Отиде ли си?

Светльо само кимна с глава.

Тя седна на дивана и каза:

– Отвори прозореца, да се от мирише.

– Добре….

Майка му се разплака. Светльо дойде и я прегърна. Хлипайки тя започна да говори:

– В началото не се досещах, че той …. има нещо общо с пазача при училището. Виждах ги заедно, но за мен това ….. бе нормално. Мъже се срещат, ….. пият заедно, ходят на риба или мачове ….

Болката ѝ изригна в нестихващ плач. След като се успокои продължи:

– Щях да му простя. Човек се обърква. Но той нямаше намерение да се отказва……. И с кого тръгнал? С този тъмнокож човек, не е негър, но кожата му е такава …..

– Мамо, как не си го усетила? – смутено попита Светльо.

– Мислех си, че хората си омръзват ….. Толкова години сме заедно, няма да си лягаме всяка вечер все едно за първи път го правим.

– Аз го заварих пред тоалетката ти, а ти как разбра?

– Защо не ми каза? От колегите си научих, че когато ме нямало в къщи отивал при Наско пазача и там се бавел дълго. Никой не подозирал нищо лошо в това. Но един ден човек от квартала потърсил пазача и ги заварил, вратата не била заключена

Светльо бе отвратен. В живота му всичко се обърка.

„От сега нататък, как ще живея? – идваше му и на него да се разреве. – Майка имам, но кой е баща ми? Или имам две майки? Тогава какво съм аз?“