Може би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.

Веднъж Били Брей, благочестив свещеник, седял до леглото на умиращ християнин, който през целия си живот се стеснявал да свидетелства за Христос.
Умиращият казал:
– Ако имах поне малко сили, щях да прославя Бога със силен глас.
Били Брей отговорил:
– Колко жалко е, че вие не Го славехте, когато все още имахте сили.
Много от нас в последните си минути ще се обръщат назад и ще видят пропуснатите възможности за свидетелстване. Тогава ще плачем, защото не сме позволили на време Бог да действа чрез нас. „Идва нощта“, когато вече никой не може да направи нещо.
Ако сте решили да изследвате Писанията, да отделяте време за молитва, да печелите души за Христос, да инвестирате своите таланти в Неговото Царство, то направете го сега.

В детството ми при простуда нагряваха носа ми, а в чорапите ми слагаха горчица. И това помагаше. Днес лекарите наричат това безполезно лечение, атавизъм.
„Бабините“ методи наистина ли са безполезни?
На такива средства им трябва повече време, за да се види забележим ефект.
Съвремените фармакологични средства действат много по-бързо. Освен това, сега фокусът на лечението не е затопляне, а активиране на нарушените функции. При бронхити, например, се препоръчва вибромасаж, който спомага за бързото расейване на възпалението.
Но ако „бабиният“ метод „грее душата“ не се отказвайте от него.
Важно е да сте убедени, че само сте простудили, а нямате бронхит. В противен случай не заменяйте лекарствата само със затопляне.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Излязоха от училище и понеже времето беше хубаво, решиха да се разходят в градската градина. Седнаха на една пейка, над която висок многогодишен клен хвърляше шарена сянка.

– Знаеш ли какво сънувах тази нощ? – попита Лора.

– Пак ли някои от твоите кошмари! – засмя се предизвикателно Динка.

– Е, не беше чак кошмар, – нацупи се Лора.

– Не се сърди, разказвай, – подкани я Динка.

Лора погледна напред с невиждащи очи. Картините от нощта оживяха в съзнанието ѝ и тя започна да разказва:

– Бях в една огромна стая. Приличаше на фабрика. Там имаше много интересни машини, някои от тях бяха недовършени, други абсурдни. Принципите на механиката бяха тотално объркани. Тези машини едва ли щяха да работят някога както трябва.

– На кого принадлежаха? – заинтересована от разказа ѝ попита Динка.

– „Това са недовършените ти дела“, каза ми един човек облечен в сини дочени дрехи.

– Спомним си, че като малка желаеше да станеш изобретатаел, – намеси се Динка.

Лора събираше всякакви механизми, чертаеше планове, но все не я удовлетворяваха и ги захвърляше нанякъде. В училище беше много добра по физика и математика, а неспокойната ѝ душа все нещо търсеше, искаше да твори, да изобретява.

– Представяш ли си, – каза с тъга Лора, – тези гротескни машини бяха продукт на онова далечно време. Те стояха там и очакваха да се погрижа за тях.

– Мислите приемат форма, – започна философски да обяснява Динка, тя обичаше да наставлява, коригира и поправя другите, – колкото я по-ясна идеята, толкова по-ясна е формата. Не бива да се оставят недовършени идеи и проекти. Те трябва да се разрушават. Защото хабят енергия, която ти би могла да използваш за друго по-полезно нещо.

  – Трябва да мисля съзидателно. Такива приказки съм чувала не веднъж, – сбърчи вежди Лора. – Дразни ме тази мания, всичко да бъде напълно завършено и всяко нещо предмет или мисъл, да се поставят точно на мястото си. Погледни светът наоколо, всичко е хаос.

– Възможно е всеки от нас да има такива хангари,  – замисли се Динка, – претъпкани с провалени начинания и безумни изобретения.

– Я си предстви,  – започна да имповизира Лора, – че има стаи пълни с миризми, вкусове, жестове и безполезни думи или задръстени с глупави намерения.

– Представям си една голяма камбана, която чудовищно звъни и напомня за всеки провал и неуспех, – малко тържествено каза Динка.

Небето се забули с облаци. Подухна хладен вятър и двете момичета забързаха за домовете си.

Е, те вече щяха да внимават за делата си. Вероятно всяка от тях си бе дала дума, че ще завършва всичко, което започнеше и нямаше да се спира на безполезни мисли, а ще ги унищожава.