Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

По време на пътуването си до Панама туристите обезателно си купуват традиционната панамска шапка, без да се замислят, че купуват фалшификат. Истинските шапки от този вид се правят в Еквадор.

Шапките станали популярни в средата на 1800 г. Тогава туристи практически не ходели в Еквадор, а в Панама винаги имало такива.

За това еквадорци, които правели шапки montecristis, така ги наричали първоначално, ги доставили на панамския пазар.

За съжаление, продавачите не поставили на шапките надпис „Произведено в Еквадор“, така хората започнали да ги наричат „панамки“ по името на страната, от където са ги купили.

Тази задача е измислена от писателят много отдавна. Днес според статистиката, тази задача може правилно да се реши от около една трета от гимназистите, 20% от студентите от техническите вузове и 10% от счетоводителите.
Ето и условието на самата задача.
Търговец продавал шапка за 10 рубли. Купувач я премерил и се съгласил да я купи, но в джоба си имал една цяла банкнота от 25 рубли. Продавачът не се притеснил, а изпратил момчето, неговия помощник да отиде до съседа и да развали парите. То бързо изпълнило поръчката и се върнало с две банкноти по 10 рубли и една по пет. Търговецът дал стоката на купувача и му върнал 15 рубли.
Всичко било добре, но след известно време съседът дошъл и заявил, че банкнотата е фалшива. На продавачът нищо друго не му оставало, освен да върне парите.
Въпрос: С колко е бил измамен търговецът?
Време е да извадите сметалото и да хванете молива. Започвайте да пресмятате или по-добре съобразявайте, както ви е удобно. Само не поглеждайте веднага към отговора.
Какво уморихте ли се, обършете челото и пробвайте отново.
Е, няма да ви измъчвам повече!
Отговор: илбур теп и теседавд с.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

Веднъж композиторът Макс Регер дирижирал концерт от свои творби. В тях певец трябвало да изпълни така наречената „свободна каденца“.
Певецът сносно се справил с първите тактове на каденцата, а след това се изгубил, започнал да блуждае в различни тоналности, направил няколко невероятни импровизации, в крайна сметка отново се върнал в правилната тоналност и с облекчение пристъпил към края.
За да отбележи този щастлив изход, композиторът весело извикал на сконфузения солист.
– Добре дошли, маестро! През цялото време не изгубихме надежда, че отново ще се срещнем с вас!