Всяка година хората изразходват милиарди за козметика, здравни центрове, спортни дейности, тренажори и специални диети, надявайки се да живеят, колкото се може повече и да забавят процесите на стареене.

Но старостта настига и най-красивите, и здрави хора. Те умират, както всички останали.

Но един ден, всички ние, които познаваме Христос, ще придобием съвършени тела, които не остаряват и не изпитват болка. Нашите тела ще станат подобни на възкресенското тяло на Христос.

Не бих могла да си представя, на какво ще приличат те. Но знам едно, че възкресеното тяло на Исус ще бъде модел за нашите нови тела.

„Защото нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа, Който ще преобрази нашето унищожено тяло, за да стане съобразно с Неговото славно тяло, …“.

Беше се развиделило. Слънцето се бе подало и огряваше долината. Запрян вървеше по прашния път с наведена глава.

Той знаеше толкова много за Бога, но никога не бе Го познавал досега.

Спря пред един голям камък,седна и се разплака.

– Господи, – каза Запрян, – отсега нататък, ти ще бъдеш моята опора. На тебе ще уповавам, не на работата си или на друг човек.

Сълзите се стичаха неудържимо по лицето му. Силна болка раздираше гърдите му.

– Благодаря ти за Мария. Ти ми я даде за съпруга. Ще се опитам да оправя взаимоотношенията си с нея, ако не успея ще я пусна да си отиде.

Изведнъж усети лек полъх. Сърцето му се изпълни с нежност, в душата му просветна надежда.

– Ще отида там, където ме изпратиш, – продължаваха да мълвят устните на Манол.

Той си спомни мрачната стая и гневът, който го изпълваше. Там бе решил да се самоубие. Сега извади пликче с бял прах и го разпиля по земята.

– Господи, предавам ти моето минало.

Спомни си как бяха го отхвърлили от църквата, бяха му казали, че повече не го искат за преподавател ……

– Господи, давам ти своето настояще …… и своето бъдеще.

Манол знаеше, че много хора трябва да чуят за Божията любов. Сега му се даваше още един шанс и той нямаше да го пропилее напразно.

В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.

Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

Стойте на мястото, което ви е поставил Господ и там бъдете усърдни в делата си.

Бог ни изпитва и ни поставя лице в лице с живота, като противник.

От ударите на истинската битка, ние трябва да излезем укрепени.

Дърво, което расте там където има бури, които огъват клоните му и заплашват, че ще го направят на трески, пуска по дълбоко корените в почвата и  се укрепява здраво, за разлика от дърво, което расте защитено в долината, където не проникват бури, тревоги и вълнения.

Така става и в нашия живот. Най-забележителните хора са шлифовани при тежки условия и големи лишения.