Разговорът се водеше доста настървено. Младите хора се вълнуваха и обменяха мисли, но не пред компютрите, а в парка. Така бяха решили предварително така, за да не им влияе нищо, когато може да ги отклони.

Денят беше слънчев, но не горещ. Подухваше слаб вятър и леко разлюляваше клоните, а листата шумоляха, сякаш нещо си шепнеха.

– Интернетът е реален наркотик, – заяви категорично Мишо.

– А какво според вас е наркотик? – попита Симо.

–  Това е напълно безполезно нещо, без което човек може да живее добре, докато не се опита, – засмя се Румен.

– Забележете, повечето хора изпитват огромни трудности при четенето на големи текстове, да не говорим за книги. Дори и публикации в блога по-големи от три или четири абзаца са прекалени. Те изглеждат трудните и досадни за четене, а и скучни, дори не заслужават елементарно вникване, – Дамян започна от своя гледна точка да разглежда проблема.

– Създава се един порочен кръг, – подхвана Гошо, – да пишеш много няма смисъл, защото повечето няма да го прочетат, а съкращаването на обема не предава пълноценно мисълта на автора, а за разбирането на читателя да не говорим.

– Чувал съм хора, които имат добри навици за четене, – сподели Мишо, – да казват, че след един ден маневриране из стотици електронни писма, те не са в състояние да прочетат някоя интересна книга, защото четенето дори само на първата страница се оказва истинско мъчение за тях.

– Но това не е всичко, – скочи Симо. – Поради постоянна връзка с интернет, се влошават такива навици, като способност да се върне към вече веднъж осмисляна информация, анализиране на прочетеното и включване на въображението.

– Най-лошото е, – каза Румен, че в повечето случаи хората отиват в интернет за съмнителни развлечения или извличат информация, която има не само нулева, но и негативна културна стойност.

– Ами психическата депресия, граничеща с паника, когато съответната електроника се развали или тока спре? – махна с ръка Дамян.- След такива случаи, човек се чувства физически прекършен, състояние напомнящо на въздействието на наркотици. Не ми ли вярвате? Изключете си електроните джаджи за повече от един ден и ще разберете тогава.

– Съществува мнение, което аз напълно споделям, – каза Мишо, – че способността за ефективно възприемане на сложните текстове, да се чете по-трудни книги скоро ще се превърне в привилегия достъпна само за конкретна каста хора.

– Идеята не е нова, – намеси се Симо, – тъй като в роман на Умберто Еко „Името на розата“ предложили да влизат в библиотеката само тези, които могат и желаят да усвояват по-сложни знания. А всички останали са в състояние да четат само знаци и интернет.

– Никакви хапчета, хранителни добавки, диети и т.н. не могат да спрат деградирането на мозъка, – разпалено започна Румен. – Само едно може да я спре – прекратяване на достъпа и обработката на всевъзможен информационен боклук, и ежедневно натоварване на мозъка с полезна информация.

– Този процес е изключително сложен и за много хора е напълно невъзможен, – тъжно поклати глава Дамян.

– Явно за тях, както се казва, влакът вече е заминал, – констатира Гошо.

Захладня и момчетата решиха да се прибират вече. Всеки от тях си тръгна замислен към дома. Мислите, които бяха обменили, не им даваха покой…

Наталия имаше три по-малки сестри. Много ги обичаше и се грижеше за тях.

Скоро се запозна с младеж и силно се влюби в него. Всичко вървеше като по сценарий. Една неделя Наталия се ожени за своя любим.

Тя бе толкова щастлива и радостна. На Наталия ѝ се замая главата по време сватбеното тържество и за малко излезе навън да подиша чист въздух.

Долови мъжки гласове. Разбра, че съпругът ѝ и баща ѝ разговаряха в една от стаите. Прозорецът бе отворен и любопитството ѝ надделя. Тя леко се приближи и се заслуша в разговора им.

– … и моята беше бременна, – засмя се тъстът, – нямаше как, ожених се за нея. Знаеш ли колко съжалявам за това. Цял живот съм бил нещастен. Обичах Надежда и до сега я обичам, …. за това напълно те разбирам.

Младоженецът въздъхна:

– Поне на вас ви е ясно положението ….. Оказах се и аз като вас в същата ситуация …

– Едно момиче успя да разбие живота на двама различни „джентълмени“, – пошегува се тъстът.

И двамата мъже се засмяха.

Наталия си запуши ушите и избяга в градината. Тя стигна до едно дърво, обхвана ствола му, свлече се на колене и се разрида …. Изпадна в шок.

– А аз си мислех, че баща ми много обича мама, – хлипаше младата булка. – Смятах, че отношенията им са добри…. защо тогава е създал четири деца? …..Малката Нина е едва на 4 годинки…..

Наталия излезе на шосето и както си бе с бялата рокля хукна напред по него.

По средата на сватбата забелязаха, че булката е изчезнала. Започнаха да я търсят.

– Какви игрички ни играе тази лудетина, – сърдеше се баща ѝ.

– А може да е „сватбено отвличане“, – подхвърли някой от търсещите.

– И за какво им трябва една млада булка? – попита друг.

– За откуп, – обади се първият.

Къде ли не я търсеха, но не я откриха. Сватбеното тържество бе провалено.

На следващата вечер Наталия се прибра. Даде на съпруга си справка за аборт от клиниката, а на баща си ключа от колата. Събра си багажа и си тръгна.

На другия ден Наталия подаде молба за развод …

Много искат да служат на Бога, но не могат да намерят време да бъдат сами с Него. Те обичат да действат повече, отколкото да проведат спокойния и тих разговор с Приятеля.

Разбира се, Бог ни призовава да служим. В живота на християнина не трябва да има мързел и небрежност.  Но преди всичко Бог ни призовава към Себе Си. Той ни казва: „Дойдете вие сами на уединено място насаме…“

Четем, че Исус „..сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше“. Ако Божият Син трябваше да посвети известно време, за да бъде сам с Отец, колко повече важи това за нас!

Не ни е лесно оградени от света, да отделим няколко минути, за да почетем от Библията и да се помолим. Но без това не можем да растем в познаването на Бога, няма да получим от Него силата за предстоящите духовни битки.

Не отлагайте. От днес започнете ежедневно да общувате с Бога.

Настроени да философстват и обменят информация Дико и Дельо седяха под сянката на стария бряст, далече от шумотевицата на деня и суетата на ежедневието.

– Какво става със Земята и нейната ос, – подметна Дико с искрящи очи.

– Това е обширно поле за разговор, – усмихна се Дельо. – За това можем да говорим цял месец и да не ни стигне времето.

– Та да си дойдем на думата, – натърти Дико. – Този глобален процес в промяната на климата си е естествен, нали?

– Разбира се, – съгласи се Дельо.  – Това основно се определя от взаимодействието между Земята, Луната и Слънцето. Те се стремят да са в постоянно равновесие, но това води до промените в орбитите на Земята и Луната, на по-бързи или по-бавни промени в наклона на земната ос, определящ ширината на тропиците.

– Явно от тях зависи, а останалото са дрънканици на тези, които искат да ни наложат глобализацията на цялото човечество. Лоша работа, но колко разбират това?

– Има хора, но те са твърде малко…. – поклати глава Дельо.

– За това не трябва да спираме. Само, когато призоваваме, човек ще се стресне и ще тръгне да спасява света.

– При тази нищета и глад, при това поголовно унищожаване на ценностите ….- усети се песимизма в гласа на Дельо.

– Четох някъде, че са разработили нова теория за устройството и динамиката на земното кълбо. Според нея движението на Земята наподобява вихри като спирали.

– Може и така да е , но тепърва трябва да се докаже,  – уклончиво се съгласи Дельо

– И това ще стане, – каза Дико, но изведнъж прехвърли разговора на друга страна, – А какво е сега състоянието на Земята, Луната и Слънцето?

– В момента има едновременна промяна на наклоните на оста на Земята и нейната орбита, – започна да обяснява Дельо. – Слънцето е във фаза на пасивност. Това води до по-продължително огряване на полярните шапки и топенето на леда. Студените водни течения се насочват към екватора и допълнително влияят на локалните климати. Комбинацията  на няколко фактора води до бурни промени.

– Виж я ти нея, – засмя се Дико. – И Земята била жива като нас.

– Но повечето хора, които живеят на нея, въобще не се интересуват от това и я нараняват, – недоволно заключи Дельо.

Двамата приятели въздъхнаха тежко. След това станаха от пейката и всеки пое към дома си, осмисляйки по свой начин току що проведения разговор.

Естер Чу е американска лекарка с азиатски произход. Тя работи в „Бърза помощ“ повече от 10 години. Няколко пъти в годината среща отказ от пациенти да ги обслужи поради расови предразсъдъци.

Чу работи в Орегон. Тя казва, че в щата има много бели националисти, кито не искат да приемат помощ от азиатска лекарка.

Обичайните разговори преминават по следния начин.

– Разбирам гледната ви точка, но аз съм учила в елитни институции и съм практикувала много години.

– Не, по-добре е да си вървя или да отида при друг лекар.

– Вие можете да се откажете от моята помощ, но аз си оставам квалифициран специалист за вас. Имате алтернатива, да ви обслужи стажант.

– Добре, нека е стажанта, той поне е бял.

Чу много пъти е преживявала периоди на неверие, срам и гняв и въпреки всичко тя „проявява състрадание и продължава да работи“.

Това не е единственият случай. Пациентските предразсъдъци към лекарите са толкова разпространени, че много медицински специалисти ги смятат като част от всекидневната си работа.