Многото дъждове, които ни заливаха изобилно, отдавна бяха спрели кранчето си. Наближаваше жетва и естествено се очакваше да бъде непоносимо горещо.

В такива дни хората бягат към планините или във вилите си закътани в някоя гориста местност.

Васил Петров бе вече се отегчил от градския живот и бързаше към малката си къщурка построена върху половин декаровия парцел, в подножието на планината. Надяваше се на зеленина, свеж въздух и много приятни мигове на отдих.

Когато спря пред дървената порта и импровизираната ограда от тел и колове, го заля разочарование и болка.

Неговите цветя пред едностайната сграда бяха увехнали и потънали в гъст все още зеленеещ се буренак. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му:

– Горките цветя! – изстена Васил. – Не е имало кой да се погрижи за вас.

Изведнъж в мислите му се появи прашна книга, на която едва се различаваха някои от буквите ѝ отпред. Той веднага я позна. Това бе Библията.

– Но защо е толкова прашна? – попита се сам. – Явно собственикът ѝ не знае стойността ѝ, но ако започне да я чете…. „Тревата съхне, цветът вехне; но Словото на нашия Бог ще остане завинаги“.

В съзнанието си Васил видя множество ръце, които се протягаха към Библията.

– Има толкова много хора, които искат да имат тази ценна Книга, – каза си той. – Да им изпратим нашите прашни Библии или …… по-добре да ги отворим и да започнем да ги четем. Всеки нейн екземпляр зове: „Прочети ме!“ Четейки я ние очистваме праха, натрупания грах, в душата си.

Не позволявайте на Библиите си да прашасат. Четете ги, задавайте въпроси върху прочетеното, разсъждавайте. Това е явно предизвикателство отправено към всеки един от нас, който е приел да се нарича християнин. Какво чакате, чувството за вина от действащия грях в живота ви, да господства над вас ли?

Преваляше полунощ. Снегът се стелеше по земята като бяла пелена.  На небето нямаше звезди. Лампите на улицата осветяваха безмълвната белота.

Изведнъж се чу вой. Куче тъгуваше. Денка, жена на средна възраст,  излезе на двора и забеляза, че Дана, тяхното куче виеше над нещо, чернеещо се в снега. Тя приближи плахо и когато забеляза над какво силно скимтеше Дана, изтръпна:

– Лени, какво ти е?

Денка се наведе и вдигна вкоравилото се телце на малко кученце. Сълзите ѝ започнаха да се стичат по лицето.

Тези дни Денка бе забелязала, че едно от кученцата на Дана е отслабнало. Сутринта отказа да яде. Погали го и го притисна до гърдите си, а то само я облиза и слабо изскимтя.

Тогава комшията нещо извика през дувара и тя забрави, за малката Лени.

Това кученце бе най-красивото от сегашните малки на Дана. Всички го прегръщаха и му се радваха. Но Лени имаше един лош навик, промъкваше през оградата и ходеше навън на „разходка“. Когато се върнеше весело лаеше, все едно казваше:

– Прибрах се. Ето ме.

Денка огледа мъртвото кученце и забеляза, слуз по устата му.  А там, където бе лежало животното се забелязваше малко кърваво петно.

– Какво им е направило това малко кученце? – изохка Денка. – Отровили са го. А то нали бе дружелюбно, съвсем не е разбрало какво са му дали да яде.

– Боже, защо? – плачеше Денка, – Толкова е малко, само на 4-5 месеца е.

Денка обърса с престилката очите си, взе лопатата и тръгна към градината. Започна да копае малка дупка близо до сливата и тежко въздишаше:

– Колко пъти казвах на Лени: „Не излизай! Някой може да ти стори нещо лошо“.

Сълзите на Денка отново рукнаха.

– И ние сме така. Колкото и да ни предупреждават, че е опасно, все ни тегли натам, а резултатите са плачевни.  Така човек може да загуби и живота си.

Малкото телце бе поставено в дупката. Пръст се посипа по него, а снегът заличи всичко.

Студена и мразовита нощ. Ането и майка ѝ стояха на топло в стаята край печката и тихо разговаряха.

– Мамо, разкажи ми някоя интересна история, – помоли Ането майка си.

– Добре, – засмя се майка ѝ. – Живял някога един пастир. Той имал сто овце.

– Толкова много! Как е успявал да се грижи за всичките?

За Ането сто бе доста голямо число. Тя трудно можеше да си го представи. В съзнанието си виждаше безкрайно много гърбове покрити с вълна, които пасат на поляната.

– Да, той бил много добър пастир. Водил ги на зелени пасбища и ги поил с бистри води.

– Сигурно никак не му е било лесно, – поклати „мъдро“ глава малкото Ани.

– Той е бил готов да даде живота си за тях.

– Навярно, защото много ги е обичал, – заключи Ането. – Аз обичам теб, татко, баба, дядо, моята приятелка Весето и братчето ми Тони, и не бих дала на никой да ви стори нещо лошо.

– Наистина, Той ги обичал много и се грижел за тях. Не отделял поглед от стадото си. Овцете слушали гласът му и го следвали.

– Какъв грижовен пастир!

– Един ден той открил, че една от овцете я няма. Забелязал, че е избягала през един отвор на оградата и веднага тръгнал да я търси. Пребродил планината, заничал зад всяко храстче, нямало място, в което да не погледне.

– И намерел ли я? – затаила дъх, попита Ането притеснено.

– Да, в един къпинак, цялата покрита в бодили, оплетена в дългите „пипала“ на храстите. Прегърнал я и я отвел у дома. В чест на завръщането ѝ бил устроен голям празник.

Майката сложи дъщеря си в леглото, добре я зави и каза:

– Време е да спиш. Лека нощ!

Малко преди майка ѝ да изгаси лампата, Ането попита:

– Мамо, овчарят поправил ли е дупката в оградата? Тя трябва да се ремонтира, в противен случай може да избяга и друга овца!

– Разбира се, – майката погали главата на Ането. – Нали е добрият пастир, нима ще допусне да се случи нещо лошо на овцете му?

През зимата и пролетта езерото, разположено северозападно от Осой в долината Оканаган в Британска Колумбия, прилича на всеки друг водоем.

Но през лятото, когато по-голямата част от водата се изпарява и остават стотици огромни солени локви, които превръщат ландшафта в калейдоскоп от жълти, зелени и сини петна. Петнистото езеро се смята  за най-магическото място.

Цветните локви са резултат от високата концентрация на минерали, включително калций, натриев сулфат и магнезиев сулфат във вода. Минералите и солите са попаднали в езерото от околните хълмове. Цветът зависи от концентрацията на минералите във всяка локва.

Представителите на местната националност оканаган, от векове считат това езеро за свещено място. Те вярват, че всеки кръг има различни загряващи и медицински свойства. Древното име на езерото е Клилук.

Земята, която обгражда водата, е била частна собственост в продължение на много години, но през 2011 г. тя е станала обща собственост с цел запазване на благосъстоянието на нацията оканаган.

Сега мястото е защитено и от него не се добиват минерали. То е културна и екологична забележителност.

През Първата световна война минералите от езерото са били използвани за производството на боеприпаси.

Минерали се събирали от работници, които всеки ден извличали сол от езерото. Говори се, че преди започването на добива на сол, езерото е било още по-цветно.

Посетителите няма да могат да стигнат близко до езерото, защото пътя е блокиран от ограда. Въпреки това могат да се насладите на красивата природа и от шосето, от което се открива отличен изглед.

Съседите имат красива бяла пухкава котка. Виждам я често да идва при нашия котарак, но странно от нея мяукане до сега не съм чула.

По-късно разбрах, че тя е глуха. Интересно, как ли я викат съседите, да се прибере у дома?

Имах възможност да видя и това как става.

Късно една вечер, когато беше доста тъмно, забелязах съседа с голям фенер до оградата. Той освети нашата градина.

След няколко минути от храстите изскочи бялата котка, прескочи оградата и изчезна след стопанина си.

И това се случваше всяка вечер.