Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.

Матей доживя до преклонна възраст. Той живееше праведно, никого не обиждаше и с честен труд доби богатството си.

Синовете на Матей бяха вече възрастни. Имаше работа за всички. Стопанството се водеше по най-добрия начин. Така се събра и богатството му.

Умря Матей, а душата му се понесе към небесните порти. Дълго стоя той там и чака, но вратата не се отваряше.

И започна старецът да размишлява:

– Не сгрешил ли в нещо?

Матей започна да си припомня земния живот.

– Странно нищо лошо не си спомням, – каза си старецът.

Най-накрая вратата се отвори и излезе един Божий ангел, който каза:

– Твоето име го няма в книгата на живота. Ти си виновен пред Бога.

– В какво? – изненадано попита Матей.

– Ти не осъзнаваш греха в себе си, – укори го ангелът. – Съгрешил си спрямо своите деца. Нищо не си им оставил.

– Как нищо? – възрази Матей. – Колко богатство им завещах…. Не, не е справедлив Божият съд към мен.

Колкото и да му обясняваше Божият служител, старецът си стоеше на своето.

Тогава ангелът го грабна и слезе с него на земята.

– Виж и се убеди сам, – каза му небесният пратеник.

Погледна Матей в дома си, а синовете му ги няма там. Големият лежеше в затвора, защото бе убил брат си по време на делбата на имота, а малкия бе тръгнал по света.

Стопанството беше разорено, хамбара бе празен. В дома цареше бедност и нищета.

Една от снахите в дрипава рокля седеше на земята, а полуголи деца плачеха край нея:

– Мамо, искаме да ядем! Дай ни да хапнем нещо! Гладни сме.

– Ето виждаш ли, – каза ангелът на Матей, – ти  не си се погрижил да обогатиш душите на синовете си, а си бил загрижен за нещо суетно и преходно, трупането на богатство.

Матей разбра греха си и каза:

– Божия съд е праведен.

„Така става с този, който събира имот за себе си, и не богатее в Бога“.

Можеш да имаш богатство, но не му позволявай да те владее. Осъждат се не богатите, а служещите на богатството.

Истинският християнин е свободен от властта на замогването и имотността.

Последния огън на залязващото слънце се обагри между облаците. Лекият ветрец нашепваше, че нощта приближава.

Последни приготовления за настъпващата вечер. Забързани хора. Захлопване на врати и прозорци. Детски плач, отзвук от нежеланието на малките палавници да се приберат у дома.

Игнат нервно пристъпяше край Добромир. Изглежда двамата спореха за нещо.

– Нашият Бог е Бог на любовта, – каза спокойно Добромир.

– Нима това е любов? Виж колко страдания и зло има в света, – разпери ръце с възмущение Игнат. – Къде е Бог, когато хората хората са изпълнени с болка и мъка?

– Трудно ще ти отговоря на този въпрос, – бавно отговори Добромир. – Но ако ти наистина искаш да разбереш каква е Божията любов, погледни на Кръста.

– Знам, че там е разпънат Христос, но каква е връзката с любовта?

– Именно от любов към нас Бог предаде Сина Си на укори и разпятие. Заради тази любов Исус не отговори на лъжлите обвинение и богохулства, а отиде на Голгота заедно с двама разбойници, какъвто е всеки от нас, който е останал сляп за саможертвата и обичта Му към нас.

– Разбойници?!

– Всички съгрешихме, няма праведен нито един… а заплатата за греха е смърт.

– Искаш да ме изплашиш ли? – припряно попита Игнат.

– Далече съм от мисълта да те плаша, – засмя се Добромир. – Разбери, заради любовта Си към хората, когато беше в смъртна агония, Исус даде надежда на разбойника, който бе възкликнал: “ Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си“.

Игнат стана напрегнат и неспокоен.

– Защото ни обича, – нежно каза Добромир, – Христос извиси глас в молитва там на Кръста: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“.

– Наистина ли Бог ни Обича? – със съмнение и още недостигаща увереност попита Игнат.

– Да! И доказателство за това е Кръста, – отговори Добромир и лицето му засия.

Вятърът безмилостно виеше по заснежените хълмове. Студът пронизваше до костите. Попадне ли човек в тази ледена пустош, неминуемо го очаква смърт.

Бушра с трите си деца се опитваше да напусне Сирия и да отиде в Ливан през заснежените планини. Тя много се страхуваше, че ще замръзнат, ако престанат да се движат.

Снегът бе натрупан по пътя с ветровитите планини към граничния район.

За това тя постоянно се провикваше, като нареждаше на децата си:

– Не стойте на едно място! Продължавайте да се движите, иначе ще замръзнете!

Ненадейно Бушра даде почивка. Те бяха в беда. Децата видяха, как овдовялата им майка коленичи и започна да се моли със сълзи в очи.

Бушра вдигна лице към небето и започна:

– Аллах, ти си милостив. Пощади живота ни…….

Неочаквано във видение и се яви мъж разпънат на кръста. Той ѝ се усмихна и я погледна с любов. Бушра усети мир в сърцето си и повярва, че от тук нататък ще бъде в безопасност.

Децата ѝ не подозираха, че сълзите на отчаяния се бяха превърнали в сълзи на радост.

Тръгнаха по стръмния склон, газейки дълбокия сняг. Накрая намериха пътя и прекосиха границата на Ливан, завършвайки мъчителното си пътуването в бежански лагер.

Там местен мисионер раздаваше пакети с храна. След като се нахраниха Бушра сподели с мъжа как са пътували и му разказа за видението. Накрая попита:

– Защо видях този добър човек разпънат на кръста? Той ми се усмихна и ми даде надежда, че ще пристигнем благополучно?

– Това е бил Исус Христос, Божият Син, който бе разпънат на кръста, за да понесе греховете ни, така че да не погине никой от нас, но да има вечен живот.

Мисионерът ѝ разказа за спасителния план и мисията на Христос на земята.

Бушра осъзна, че Спасителят не ѝ се е явил случайно във видение. Започна да посещава църквата наблизо, но бе преследвана от съседите си в лагера. Наложи се по-късно да смени мястото на местообитанието си.

Така Бушра откри вярата, която промени целият ѝ живот. Тя винаги бе готова да сподели свидетелството си с другите.

Бушра е една от хилядите бежанци от Сирия и Близкия изток, които бяха привлечени към Бога по чуден начин.

Млад мъж безупречно облечен влезе в стаята при пастор Кисьов. Той поздрави учтиво и се представи:

– Казвам се Стоян Бонев. Посещавах в „Master Business Administration“ лекциите при Айви Лий, един от основоположниците на модерните връзки с обществеността. Имам успех във финансовия свят. Живял съм в три страни, преди да навърша 30 години. Израснал съм в християнско семейство, но не съм разбирал християнството.

Бонев отскоро посещаваше църквата, където проповядваше Димо Кисьов. Младият мъж бе проявил интерес към проповядването и дейността на църквата, затова сега при срещата си с пастира заяви:

– Готов съм да приема Евангелието, но имам нещо, което ми пречи за това.

– Разкажете ми за тази пречка, – предложи Димо.

– Казвате в проповедите си, че ако не вярваме в Христос, – намести се добре Бонев на стола, – ние сме изгубени и осъдени. Съжалявам, но не мога да приема това.

– Защо? – попита Кисьов.

– Работя с някои добри и съвестни хора, които са мюсюлмани, евреи, агностици, общо казано нехристияни. Не мога да повярвам, че те ще отидат в ада просто защото не вярват в Исус. Всъщност не мога да съгласувам идея за ада с един любящ Бог, дори и да е свят. Как Бог, който изпраща хората да страдат вечно. може да бъде любящ?

– Откривам, – започна спокойно Кисьов, – че проповядването ми на „тежки“ доктрини в рамките на християнската вяра, са ви довели до шок, поради изкореняването на всички ви приятни и удобни вярвания. Загубата на учението за ада и съда, и Божията святост нанася непоправими щети за разбирането на Божията благодат и любов, и нашето човешко достойнство. Тук съм да проповядвам не само добрите новини, но и лошите.

– Аз вярвам в Бога – каза Бонев – и разбирам моралните основи поставени от Него, но ….

– Грехът е робство. Не определям греха като просто нарушаване на правилата, но и да направим нещо опиращо се на крайните ни ценности и стойности, но далече от Бога. Тези „добри“ неща, които стават богове, ще ни поробват психически и духовно, ако ги допуснем до нас.

– Искате да кажете, че вярата ми не е стойностна? – сви вежди Бонев, готов да се разсърди.

– Вие всъщност сте религиозни, макар и да не го осъзнавате. Опитвате се да намерите спасение, като се покланяте на неща, които в крайна сметка ви контролират по един разрушителен начин. Робството е ужасът за поклонника му.

– Аз съм нов….. и вероятно не всичко съм разбрал добре, – каза примирено Бонев.

– Първо, грехът ни отделя от присъствието  на Бога, Който е източник на всяка радост, любов, мъдрост или добро нещо от всякакъв вид, – Кисьов започна да присвива пръстите на едната си ръка. – Второ, за да разберем ад, трябва да възприемаме греха като робство. Ние сме създадени, за да живеем за Бога, но вместо това живеем за развлеченията, работата и постиженията си или морала, които ни дават смисъл и стойност в живота. Така че всеки човек, религиозен или не, се покланя на нещо – идоли или какви да е псевдо-спасители, за да затвърди своята стойност.

Бонев бе вперил очи в Димо, слушаше внимателно и се опитваше да вникне в думите му.

– Всичко друго, на което се покланя човек, освен Бог, – продължи Кисьов, – ни поробва с вина, ако не успеем да постигнем нещо; гняв, ако изведнъж блокираме; страх, ако сме застрашени, …. Вината, гневът и страхът са като огън, който ни унищожават. Грехът се покланя на всичко друго освен на Исус – а заплатата за греха е робство на земята и смърт във вечността.

– Мисля, че с Христос всичко е наред, но вярвам, че един благочестив мюсюлманин или будист, дори и добър атеист със сигурност ще намери Бог. Но не съм съгласен,  че Бог ще изпрати човек в ада, само защото има неправилни убеждения, – вметна Бонев.

– Добрия човек смята, че за връзката му с Бога са достатъчни дела съобразени с определени изисквания, но добрите дела не са достатъчни, за да се открие Бога. Това става само чрез спасение по благодат.

– Хората, които знаят, че не са добри, могат да намерят Бога, а тези, които мислят, че са добри, не го търсят, – констатира Бонев.

– Тогава нехристияни, които имат строги морални ценности са изключени?! – възкликна Кисьов.

Бонев само вдигна рамене и разпери ръце.

– Евангелието е всеобхватно, То казва: „Няма значение кой сте или какво сте направили. Няма значение дали сте били пред портите на ада или не. Вие можете да бъдете приети и спасени, ако отдадете сърцето си на Христос.

– Трябва да помисля върху това, което казахте, – каза Бонев и тръгна към вратата.

– Заповядайте отново, ако има неща, които ви притесняват относно християнството, – вместо довиждане каза Кьосев.