Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.

Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.

В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.

Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.

– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!

Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:

– Стани и вземи сина си от люлката!

Иван не се подчини веднага на гласа.

– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?

Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:

– Стани бързо и вземи детето!

Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.

Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.

Студена и мразовита нощ. Ането и майка ѝ стояха на топло в стаята край печката и тихо разговаряха.

– Мамо, разкажи ми някоя интересна история, – помоли Ането майка си.

– Добре, – засмя се майка ѝ. – Живял някога един пастир. Той имал сто овце.

– Толкова много! Как е успявал да се грижи за всичките?

За Ането сто бе доста голямо число. Тя трудно можеше да си го представи. В съзнанието си виждаше безкрайно много гърбове покрити с вълна, които пасат на поляната.

– Да, той бил много добър пастир. Водил ги на зелени пасбища и ги поил с бистри води.

– Сигурно никак не му е било лесно, – поклати „мъдро“ глава малкото Ани.

– Той е бил готов да даде живота си за тях.

– Навярно, защото много ги е обичал, – заключи Ането. – Аз обичам теб, татко, баба, дядо, моята приятелка Весето и братчето ми Тони, и не бих дала на никой да ви стори нещо лошо.

– Наистина, Той ги обичал много и се грижел за тях. Не отделял поглед от стадото си. Овцете слушали гласът му и го следвали.

– Какъв грижовен пастир!

– Един ден той открил, че една от овцете я няма. Забелязал, че е избягала през един отвор на оградата и веднага тръгнал да я търси. Пребродил планината, заничал зад всяко храстче, нямало място, в което да не погледне.

– И намерел ли я? – затаила дъх, попита Ането притеснено.

– Да, в един къпинак, цялата покрита в бодили, оплетена в дългите „пипала“ на храстите. Прегърнал я и я отвел у дома. В чест на завръщането ѝ бил устроен голям празник.

Майката сложи дъщеря си в леглото, добре я зави и каза:

– Време е да спиш. Лека нощ!

Малко преди майка ѝ да изгаси лампата, Ането попита:

– Мамо, овчарят поправил ли е дупката в оградата? Тя трябва да се ремонтира, в противен случай може да избяга и друга овца!

– Разбира се, – майката погали главата на Ането. – Нали е добрият пастир, нима ще допусне да се случи нещо лошо на овцете му?

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

Неделя. На небето се бяха скупчили дъждовни облаци и аха да заплачат. Вятърът и той си знаеше своето, дебнеше със студената си ръка да докосне някое непокрито място, за да го вледени.

Но това не пречи на неколцина, добре загърнали се в горните си дрехи, държащи чадъри в ръце, да крачат към църквата.

Навярно някой ще каже:

– Тези са луди! Днес е неделя, не могат ли да останат на топло по домовете си!?

Вероятно там има Някой, Който по-силно ги привличаше, така че вятърът, студът и дъждът не можеха да им повлияят.

Църквата бе малка, но излезлите „смелчаците“ в това студено време, бяха я препълнили.

Пастирът, бай Захари, както всичко го знаеха, имаше една интересна особеност. Качеше ли се на амвона, отваряше Библията на посоки, четеше пасаж от нея и проповядваше върху него.

Това не пречеше на слушателите му, защото както казваше баба Минка:

– Така по-добре се обхождало Словото.

Бай Захари отвори Библията си и започна да чете:

– Левиеви синове бяха Гирсон, Каат и Мерарий.
2 А Каатови синове: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил;
3 а Амрамови чада: Аарон, Моисей и Мариам; а Ааронови синове: Надав, Авиуд, Елеазар и Итамар.
4 Елеазар роди Финееса; Финеес роди Ависуя;
5 Ависуй роди Вукия; Вукий роди Озия;
6 Озий роди Зараия; Зараия роди Мераиота;
7 Мераиот роди Амария; Амария роди Ахитова;
8 Ахитов роди Садока; Садок роди Ахимааса;
9 Ахимаас роди Азария; Азария роди Иоанана;
10 Иоанан роди Азария (той е оня, който свещенодействуваше в храма, който Соломон построи в Ерусалим);
11 а Азария роди Амария; Амария роди Ахитова;
12 Ахитов роди Садока; Садок роди Селума;
13 Селум роди Хелкия; Хелкия роди Азария;
14 Азария роди Сараия; а Сараия роди Иоседека.
15 А Иоседек отиде в плен, когато Господ закара в плен Юда и Ерусалим чрез ръката на Навуходоносора.

Присъстващите един по един започнаха да въздишат тежко. Само имена, край нямат.

„Щом пастирът ги чете сигурно има защо“, – раздвоен си мислеше Богдан.

„Ох, няма ли да престане вече с тези имена“, – започна на ум да негодува Радко.

Но бай Захари без да се смущава продължаваше да чете:

– Левиеви синове: Гирсом, Каат и Мерарий.
17 А ето имената на Гирсомовите синове: Ливний и Семей.
18 А Каатови синове бяха: Амрам, Исаар, Хеврон и Озиил.
19 Мерариеви синове бяха: Маалий и Мусий. И ето семействата на левитите, според бащините им домове:
20 на Гирсона: негов син, Ливний: негов син, Яат; негов син, Зима;
21 негов син, Иоах; негов син, Идо; негов син, Зара; и негов син, Етрай.

„Това ли намери да чете днес ?“ – роптаеше в себе си баба Денка, изгубила всякакво търпение.

Гласът на пастирът си оставаше „непреклонен“ и продължаваше да чете дългият списък от имена:

– Синовете на Каата: син му Аминадав; негов син, Корей; негов син, Асир;
23 негов син, Елкана; негов син, Авиасаф; негов син, Асир;
24 негов син, Тахат; негов син, Уриил; негов син, Озия; и негов син, Саул.
25 А Елканови синове: Амасай и Ахимот.

Накрая бай Захари затвори Библията, огледа хората и каза:

– Всички тези хора отдавна са умрели. Ако не се покаете, като тях ще погинете.

Хората се размърдаха. Някой проплака. Вдигнаха се нагоре ръце. Църквата се молеше…