Манол не замина с родителите си. Оставиха го да посрещне братовчедка си, която щеше да пътува извън страната, но за два дни бе решила да им погостува.

На Манол това изобщо не му хареса. Той се надяваше като остане сам, съвсем друго да прави, а не да забавлява и развлича Стела. Но какво да се прави и този път нямаше да бъде, както на него му се искаше.

Манол посрещна Стела на гарата, а после двамата отидоха у тях. Родителите му бяха напълнили хладилника, а майка му заръча:

– Каквото решите, това си пригответе. Има готови храни само да ги претоплите, но има и достатъчно продукти, ако решите сами да си сготвите нещо.

Щом влязоха в хола, Стела се тръшна на канапето и весело каза:

– Страшно съм гладна. Хайде да си приготвим страхотна вечеря. Не някаква си салата и претоплено месо. Иска ми се нещо по-специално.

Стела стана и внимателно разучи кухнята. Отхлупи капаците на тенджерите, огледа тиганите. Надникна в шкафовете и чекмеджетата. Разузна какво има в хладилника. Провери какви билки и подправки има налице.

Тя се спираше за малко, замисляше се и промърморваше:

– Ммм…..Уф….Аа, аха…..

Най-накрая, като генерал взел окончателно решение преди битката, инструктира набързо Манол:

– Нарежи зеленчуците. …Не там, ей тук…. Малко домати, зелени чушки, лук, …да, точно така ….

Стела извади пиле от хладилника и го сложи да се вари. Завъртя се бързо из къщата и за миг изчезна. След малко в стаята се разнесе приятна музика.

Когато пилето се свари, постави дъската за рязане на кухненския плот, извади големият нож от чекмеджето и наряза месото на пилето. Бульона, който се бе получил при варенето отдели в друг съд.

Сложи малко зехтин в тигана и включи котлона. Когато зехтина взе да пука, Стела пусна в тигана няколко скилидки чесън и запържи парчетата месо от двете старани.

Миризмата, която се отделяше от тигана, изпълни със слюнка устата на Манол.

– Ех, защо няма сега малко маслини, – възкликна Стела. – Не от буркан, а обикновени.

След това тя извади парчетата изпържено пилешко месо и ги сложи в чиния.

– Маноле, почакай, – каза тя, – Не бързай, още не съм свършила. Докато чакаш, защо не подредиш масата?

Стела сложи в тигана отново зехтин и се зае с пърженето на лука. Когато той стана кафеникав, тя прибави ситно нарязаните чушки и домати, които търпеливо изчакваха до този момент на дъската. Поръси всичко това с нарязан магданоз и разбърка.

Манол не издържаше вече, ако още малко вдишваше от тези вкусотии…

– Не пипай месото или каквото и да било, – скастри го Стела. – Жалко е да си развалиш апетита. Ама какво ти става? Защо бързаш толкова? Я се въздържай малко!

След това отново върна пилешките парчета в тигана и всичко заля с бульона. Изчака го да заври. Стела намали котлона и прибави сол и смлян черен пипер. Захлупи тигана, като остави съвсем малък отвор.

Докато течността завираше, Стела прибави съвсем малки кубчета картофи и ситно нарязана люта чушка. Бульона се изпари и гъстия сос обви пържените парчета месо.

Манол пламнал в очакване, преглъщаше потоци от слюнка. Най-накрая порциите бяха сипани в чиниите и двамата седнаха на масата въоръжени с вилица и нож.

Нямаше нужда някой да подканя Манол. Той се нахвърли като разярен звяра върху плячката си. След като изпразни чинията си, Манол въздъхна доволно и се облегна на стола.

Той погледна с умиление Стела и си помисли: „Не било чак толкова лошо да ти гостува момиче ….“

Давидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

Светослав получи бележка от най-добрия си приятел: „Ти си циничен предател“. Той бе озадачен, не можеше да разбере, какво точно има в предвид приятеля му.

Вярно е, че в училище Светослав наричаха „професора“, защото все обясняваше нещо на някого, а когато учителят задаваше въпроси, той можеше да отговори на всичките. Е, това все пак бе преувеличената представа на неговите съученици.

Но Светослав знаеше, че много неща има да учи. Не веднъж се бе препъвал в една или друга дума. И ето, днес той не знаеше какво е това „цинично предателство“.

Когато баща му се прибра от работа вечерта, Светослав го изчака да се нахрани и малко да си почини, след което го попита:

– Татко, какво е това „цинично предателство“?

Всеки път, когато баща му се опитваше да му обясни някое понятие ставаше напрегнат и съсредоточен. Сякаш преливаше безценна течност от една епруветка в друга.

– Да си циничен означава да си студен, пресметлив и егоистичен. Произхожда от гръцката дума „кион“, което означава куче. Когато ми се отдаде възможност, ще ти обясня връзката между цинизма и кучетата, които странно защо се смятат за символ на лоялност. Това е дълга история, която доказва, колко хората са неблагодарни на животните, които доста съвестно ни служат. Например кучето, мулето, коня, магарето  ги използваме за посмешище и подигравки.

Светослав не се стърпя и се обади:

– Докато опасните зверове като лъв, тигър, вълк и дори лешояд, който се храни със мърша, се радват на незаслужено уважение в повечето езици.

– Да се върнем на въпроса, – продължи баща му. – Циничното предателство е хладнокръвно, безнравствено и безчувствено предателство.

Светослав искаше да попита баща си, дали има предателство, което не е цинично, което да не е егоистично и пресметливо, но не посмя.

Той разбра, че приятелят му се е разсърдил за това, че помогна на друг, опълчил се срещу него. Но приятелят му не бе прав. Той щеше да постъпи подло, ако го бе подкрепил в този момент и щеше да съжалява за постъпката си.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Милко щеше да остане сам в къщи, защото родителите му заминаваха за два дни. Те се притесняваха за него, особено майка му. Все някой трябваше да го храни, да го изпраща на училище и да го посреща след занятията.

– Нека да извикаме Милена, – предложи бащата, – знам, че и други семейства са я викали да наглежда децата им. Освен това Милко и брат ѝ са приятели.

Майката познаваше момичето и нямаше лоши впечатления от нея.

– Но дали не е заангажирана с нещо друго, – притеснено каза тя. – Ще иска ли да дойде изобщо?

Когато Милко чу, че ще викат Милена да го „наглежда“, започна да се бунтува вътрешно. Скоро се бе скарал с брат ѝ, въпреки че бяха приятели. Последния път, когато бяха заедно много грозно си крещяха един на друг.

Милко набра смелост и реши да отиде при баща си и да му каже, че не иска Милена в дома им, но вече беше закъснял. Баща му се бе обадил по телефона и момичето бе дало съгласието си.

– И бъди внимателен, не огорчавай девойката, – каза баща му, малко преди да тръгнат с майка му.

Милена дойде след половин час. През това време Милко кроеше планове как да я изхвърли. Но уви, нещата не винаги стават така, както си ги мисли човек.

Когато отвори вратата, Милена лъчезарно му се усмихна и той безпомощно я пропусна да мине покрай него.

Милена беше почти 19 годишна, но изглеждаше като малко по-голямо дете. Тя бързо приготви чай и покани Милко на масата.

– Разбрах, че нещо сте се сдърпали с Петър. Какво не можахте да разделите този път? – попита го тя.

Милко бе готов да я скастри, да не се меси в техните работи. Но някак неволно започна да разказва за причината породила кавгата им.

Милена го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

След като Милко свърши разказа си, Милена го погледна съчувствено и каза:

– Брат ми никога няма да има приятели, още повече пък приятелки. Той обича да тъпче другите. Държи се като тиранин. Ако не се промени, Петър ще има само слуги, но не и хора, на които да се довери. Странното е, че светът е претъпкан със смазани души, които сами се хвърлят в краката на подтисника.

Милко я гледаше с широко отворени очи. Той не всичко разбра, но усети, че тя го подкрепя и осъжда брат си.

– Ти ще имаш много приятели, – Милена топло и нежно го погледна в очите. – И ще ти кажа защо. Защото когато ти дадат нещо, дори и най-дребното, ти се държиш така, все едно си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

След това Милко дълго мълча. Той се опитваше да осмисли и разбере това, което му бе казала Милена…..