Бяха четирима Спас, Валери, Данчо и Мая. Те бяха представители на три поколения, но случаят ги бе събрал в една вила на планината.

Беше обяд. След като получиха поръчаната храна, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, явно планинският въздух им действаше добре и отваряше апетита им, особено на мъжете. Мая, която обикновено ровеше с върха на вълицата из чинията, този път на големи хапки поглъщаше храната пред себе си.

Доволни след храненето и четиримата се отпуснаха на столовете и всеки протегна ръка към безалкохолното, което кротко до този момент чакаше реда си.

– Чували ли сте за известният ръководител на американското разузнаване Джон Фостър Дълес? – обади се Спас.

– Да, чувал съм за него, –  почти едновременно реагираха Валери и Данчо.

– Този човек е бил не само добър разузнавач, – продължи Спас, – но и дълновиден политик. Още през 1945 година, е създал цяла теория, как да ликвидира социализма.

– Нима толкова рано е започнала да узрява подобна идея? – попита Данчо.

– След войната страстите не се ли уталажиха? – попита Валери.

– Тогава САЩ е хвърлил всичките си сили „за измамване и оглупяване на хората“, както е подчертал в плана си Дълес – каза Спас.

– Напълно съм съгласена, че човешкият мозък и съзнанието са податливи на промяна, но зависи как ще се подхванат нещата, – намеси се Мая.

– Точно това е имал предвид и Дълес, – отбеляза Спас. – Тогава е наченала подмолна война против съзнанието на хората. Започнали да сеят съмнения, хаос. Разпалвали най-ниските чувства и страсти. Издигнали култ към секса, садизма, насилието и всякаква безнравственост. Какво не вярвате ли? – Спас огледа другите на масата.

– Не, дори е много интересно, продължавай!- подкани го Валери.

– Хората и държавата ни са на прицел, – още по-разпалено продължи Спас. – Погледнете наоколо. Навсякъде бъркотия, безпринципност, рушветчийство, бюрократизъм, продажничество от всякакъв род ….

– Чесността и почтеността са осмивани. Простащината, пиянството и омразата разцъфтяват, – допълни с болка Данчо.

– Да но върху тези, които усетят коварните клопки, ще се изсипе ураган от мерзости и ще станат измет за обществото, – каза Спас.

– Обърнете внимание, те вече за започнали да унищожават духовните корени, – отново се обади Мая. – Те вулгаризират и унищожават основите на нраствеността чрез литературата, киното и театъра. Използват , всички други форми на въздействие, чрез които разлагат развиващата се младеж.

– Така е, – съгласи се Валери, – младите хора са станали циници, вулгарни простаци, космополити, лишени от чест и достойство.

– И все пак, – вдигна глава Данчо, – дали от „тактически съображение“, от малодушие или просто от невежество и неубеденост има млади хора, които стоят на обратната страна.

– Но колко са те, от голямото множество? – с тъга каза Валери.

– Най-лошото е, че ние възрастните, се примиряваме и даваме лош пример, – заключи Спас.

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

В периферията на вселената се намира един магазин. Табелата на магазина я няма от доста дълго време, след като я отнесе космически ураган, а собственикът не постави нова, защото всеки местен жител знаеше, че магазинът продава желания.
Асортиментът на магазина бе огромен. Тук може практически да се купи всичко: огромни яхти, големи коли, апартаменти в столицата, пост на вицепрезидент на корпорацията, пари, брак, деца, любима работа, красива фигура, победа на конкурс, футболни клубове, власт, успех, пръстени с диаманти много други неща. Не се продаваше само живот и смърт. С това се занимаваше друг офис, който се намираше в другия край на галактиката.
Всеки който идваше в магазина, а има и такива, които и един път не стъпваха в него, оставайки в къщи и оплаквайки съдбата си, най- напред узнаваше цената на своето желание. А цените бяха различни.
Например, любимата работа струва отказ от стабилност и предвидимост, готовност за разходи при планиране и структуриране на живота си, вяра в собствените сили и решение да се работи там, където е приятно и се харесва на човек, а не там, където трябва.
Властта струваше много повече: отказ от някои собствени убеждения, винаги да намираш рационално обяснение на нещата, да можеш да отказваш на другите, да знаеш цената си, а тя трябва да е достатъчно висока, да казваш „Аз“ заявавайки за себе си, независимо от одобрението или неодобрението на другите.
Някои цени се оказаха странни. Брак можеше да се получи практически даром, но щастливия живот стуваше скъпо. В цената му се включваше лична отговорност за собственото си щастие и способността да се радваш на живота, знаейки своите желания да се откажеш от сремежите съобразавайки се с околните, малко чувство за вина, умение да оценяваш това, което е, да разрешиш на себе си да бъдеш щастлив, осъзнаване на собствените ценности и значение, отказ от бонуси „жертви“, риск да загубиш някои приятели и познати.
Не всеки, който идваше в магазина беше готов да купи желанието си.
Някои като видеха цената, се обръщаха и си тръгваха.
Други дълго мислеха, пресмятаха и размишляваха от къде да вземат още средства.
Някои започваха да се оплакват от високите цени и молеха собственика на магазина за отстъпка или питаха кога ще има разпродажба.
А имаше и такива, които вадеха от джоба спестяванията си и получаваха исканото желание, увито в красива шумоляща хартия.
На щастливците другите клиенти гледаха завистливо. Те си шепнеха помежду си:
– Навярно собственикът на магазина е техен познат и желанията са им дадени просто така, без всякакво затруднение.
На собственика на магазина често предлагаха да намали цените, за да увеличи купувачите си, но той винаги отказваше, казвайки:
– От това ще пострада качеството на желанията.
Когато питаха собственикът;
– Не се ли страхувате, че ще се разорите?
Той клатеше глава и отговаряше:
– Във всяко време ще се намерят смелчаци, които ще са готови да рискуват и ще променят живота си, отказвайки се от обикновенния и предсказуем живот, които са способни да повярват в себе си и своите желания, имащи сили и средства за това, за да заплатят изпълнението на желанията си.
Излизайки от магазина може да видите обявление, което виси на вратата:
„Ако твоето желание не е изпълнено, значи то още не е платено“.

На островите  през есента беше ветровито и влажно. Младият геолог Спас Тенев беше част от геоложката експедиция, която изследваше околността.
Ураган отнесе лодката му и го приближи към непознат бряг. Младият човек реши да се върне отново на брега, ако не намери подслон някъде за тази нощ.
Едва направи няколко крачки и видя белокос старец, който го попита:
– Накъде си тръгнал млади момко?
– Изгубих се, а скоро идва нощта. Знаете ли тук наблизо някое селище или колиба?
– Тук в продължение на стотици мили никой няма да намериш. Ето там хълма горе, виждаш ли го? Изкачи се на него и тогава ще разбереш на къде да тръгнеш.
Спас погледна към хълма, а когато се обърна към стареца, той беше изчезнал.
От хълма геологът забелязал малка рибарска хижа. Вече знаеше накъде да върви.
Рибарят и жена му, много се изненадаха на появата на младия човек в това безлюдно място. Рибарят потвърди това, което му бе казал старецът:
– Наистина, тук по крайбрежието на стотина километра няма да намериш подслон. Тази нощ, ако не беше стигнал до нас, щеше да измръзнеш от студ или щяха да те разкъсат дивите зверове.
Спас не познаваше стареца, но знаеше, че Бог се е намесил, за да го спаси.