Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Васил бе навел глава и споделяше грешките си с Никола, единственият от приятелите му, който остана до него, когато всичко се оплеска в живота му:

– Излъгах съпругата си. Избухнах срещи Гошо, моят любим син. Посетих отново този мръсен уебсайт. Сбърках изчисленията и ме уволниха ….. Добре де, а сега какво?

– Игнорирай инстинктите си, – посъветва го Никола.

– Какво общо има това …? – И Васил млъкна.

Отговорът бе:

– Те ще те накарат да нулираш вината си. Ще те посъветват да се изолираш, а срамът ще те накара да се предадеш на тривиалността и ще се почувстваш безполезен.

– Какво да правя? – питайки, Васил зарови пръсти в косата си.

– Бог не се е отказал от теб, – кротко добави Никола. – Той ще бъде с теб при възстановяването ти.

– Как да се възстановя? Аз обърках всичко. – Васил звучеше съвсем безнадеждно.

– Търси Бога. Обърни се отново към Него. Бъди чувствителен към Божието ръководство.

– Лесно е да се каже, – тъжно се усмихна Васил.

– Промяната ти предстои, – насърчи го Никола. – Провалът не е окончателен.

– Но аз чувствам съвсем друго, – сбърчи нос Васил.

– Прочети какво казва Писанието за случаите, в които си се провалил…

– Библията и пак Библията, – въздъхна отегчено Васил.

– Господ е близо. Неговата милост не те поставя в изпитателен срок. Той ти дава втори шанс.

Васил само махна с ръка, а Никола го хвана за раменете и силно го разтърси, след което повиши малко тон:

– Чуй ме най-накрая, Неговата благодат възстановява.

Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.