Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Тони и Диди седяха на пейката пред блока и разговаряха.

– Знаеш ли кой е най-големият ни проблем днес? – Попита Диди.

– Днес хората имат много проблеми от всякакво естество, – повдигна рамене Тони.

– Питам за най-големият?!- наблегна Диди.

– Зависи от гледната точка, – не се предаваше Тони.

– Най-големият ни проблем е, че не харесваме себе си, – отбеляза Диди. – Тази наша изкривена представа ни затруднява да повярваме, че Бог ни обича.

– И до сега се опитвам да се променя, но се провалям, – махна с ръка Тони. – Стресирам се и се чувствам виновен.

– И аз никога не се чувствам достатъчно добра, – призна си Диди.

– Е и?! -Тони изпитателно погледна Диди.

– Когато споменах това на баща си, той ми припомни, че Исус умря за греховете ни и понесе вината ни. Нали Той е платил цената. Тогава защо страдаме и се чувстваме ужасно? Поради осъждението.

– Ако отидем при Бога и Го помолим да ни прости, Той ще ни прости и няма никаква причина да живеем в осъждение, – поясни Тони.

– Бог ни обича и ние получаваме тази любов през цялото време, – възкликна Диди.

– Освен това Той желае да се чувстваме свободни от вината и осъждението, – плесна с ръце Тони.

– За Господа сме достатъчно добри, – усмихна се Диди.

– Нека приемем това и да живеем победоносен живот, – подскочи Тони.

Румен импулсивно размахваше ръце и като говореше леко се задъхваше:

– Представи си, че гледаш филм, но преди това си прочел книгата, по която той е направен. Когато се случи нещо трагично останалите ахкат и се притесняват.

– Това си е нещо естествено, – поклати глава Валентин, – нали си чел книгата и знаеш какво става по-нататък.

– Точно така …, – потри ръце Румен.

– И защо ми казваш това? – прекъсна го бързо Валентин.

– Защото Бог по същия начин гледа на живота ни, – разпери ръце Румен.

– Не разбирам за какво ми говориш, – Валентин тръсна глава.

– Господ не само е прочел твоята история, Той я е и написал.

– Да, но Неговата гледна точка може да бъде различна от нашата, – възпротиви се Валентин.

– Но целта му е ясна, – натърти Румен. – Когато изпаднеш в изпитания или пред теб се издигат големи препятствия, за предстоящата борба ти е необходимо да повярваш, че чрез този огън, през който преминаваш, ще станеш по-зрял и по-добър, като същевременно от теб се премахват някои от недостатъците ти.

– Е, съгласен съм, че трябва да се доверим в такива ситуации на Бога, колкото сложни и заплетени да изглеждат.

– А направим ли го, няма да се страхуваме от нищо, – възторжено запляска с ръце Румен.

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.