Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Спас ентусиазирано размахваше ръце, говорейки на група младежи:

– …. Силата в нашият живот, която води до благословение, е пряко пропорционална на степента, за която сме готови да умрем …

– Да умра, – повтори като ехо Владимир. – За какво да умирам?

– За волята, – започна да изброява Цеко, – целите, мечтите, правата си.

– Това имаше предвид Исус, когато предизвика учениците Си: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, – наблегна Спас.

– Ау, не бях се замислял върху това, – възкликна Пешо.

Спас направи следната забележка:

– Преди да се захванете много за кръста, не забравяйте, че след него идват възкресението и силата, славата и короната.

– Да, но Исус се съсредоточи върху радостта от изобилните благословения, – отбеляза Веско. – И то докато претърпя кръста, като презираше срама му, и седна отдясно на Божия престол.

– Тъй като Исус желаеше да умре, – поясни Спас, – Той беше благословен от Бог с позиция на сила и власт от дясната Му страна.

Младежите мълчаха, но размишляваха върху чутото.

Накрая Спас се засмя и каза:

– Давам ви домашна работа ….

Чу се лек ропот, но лекторът продължи:

– Помислете всеки сам за себе си: Ако благословението е пряко пропорционално на желанието да умреш за себе си, колко благословен си?

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.