Учителят свърши писането на дъската и се обърна. Учениците се заливаха от смях.

– Първото ви уравнение е грешно написано, – хилеше се силно Симеон и сочеше с пръст дъската.

Учителят остана напълно сериозен.

– Умишлено го направих, – каза той. – Исках да ви покажа нещо важно.

Усмивките изчезнаха от лицата на учениците. Настъпи тишина.

– Така светът ще се отнася към вас, – допълни учителят и замълча.

Децата го гледаха недоумявайки, каква връзка има грешното написване на нещо с отношението на света към всеки от тях?!

– Останалото, което написах е правилно, но никой от вас не ме похвали за това, – отбеляза учителят. – Всички ми се присмяхте само за едно нещо, което грешно направих.

Учениците гузно мълчаха.

– Светът никога няма да оцени милионите добри неща, които правите, но сбъркайте само веднъж и веднага ще започнат да ви критикуват.

Учениците бяха навели глави, те не смееха да погледнат учителя си.

А той продължи:

– Това не бива да ви спъва и огорчава. Издигайте се над всеки присмех и критика. Бъдете силни, това е животът.

Петър бе само на двадесет и четири години. Скоро бе завършил Библейски колеж. Той обмисляше сериозно къде трябва да започне работа, за да има успех начинанието му.

Спря се на една стара църква, която отдавна бе затворена. Върху прозорците и вратата ѝ бяха заковани дъски.

– Тази църква едно време наброяваше осемстотин човека и тази част на града се водеше за елитна, – разказваше му един възрастен човек от местните жители. – Но сега по-заможните се преместиха в големия град и останаха по-бедните, а църквата се разтури.

Петър намери останалите макар и малцина членовете на църквата и им заяви:

– Ще отворим църквата!

– Но от къде ще намерим достатъчно хора за службите? – обади се разтревожен един от събралите се мъже.

– В града ви има старчески дом, – започна Петър. – Вече се уговорих с управителя му да пусне за сега четиридесет възрастни хора, които пожелаха да посещават богослуженията в неделя.

В неделя освен хората от старческия дом имаше петима от старите членове на църквата.

Петър започна развълнувано и вдъхновено първото си слово:

– Ще организираме евангелизационна кампания в нашия град. Всяка вечер ще се събираме за молитва и ще разпределяме, кой кои улици да обходи, за да се срещне с живеещите там и да им предаде Благата вест. Така ще започнем да свидетелстваме на хората за Христос и Неговата любов. А в неделя ще се събираме тук за богослужение.

Един месец по-късно в неделя църквата бе посетена от двеста и тридесет човек. Но това не остана така. Повярвалите в Господа нарастваха много бързо. Това засегна и околните селища.

Година по-късно рядко можеше да се срещне човек в района, който да да не знае, какво Исус е направил за него.

Професор Миленков бе доста популярен в университета. Студентите с удоволствие посещаваха лекциите му. Устните си изложения по дисциплината, която преподаваше, бяха изпъстрени с много хумор и мъдрост.

Ценяха го и го уважаваха, не толкова заради възрастта му, а поради значимостта на мислите, които излагаше в аудиториите. Младите хора имаха какво ново да научат от него.

На една от лекциите си той написа на дъската голяма единица и обясни на студентите:

– Това е вашата човечност, т.е. вашата проява на проявява отзивчивост, състрадателност, човеколюбие, хуманност, милосърдие …… Много необходимо качество за всеки един от вас.

След това Миленков изписа една нула и добави:

– А това са вашите постижение. Така човечността ви се увеличава 10 пъти.

Отново изписа нула и погледна хитро към студентите като прибави:

– Това е опита ви. Така всичко до тук се закръглява на сто.

Дописа още нули като за всяка поотделно обясняваше:

– Това е за съсредоточеността ви, любезността ви, любовта, ….. Всяка нула 10 пъти духовно извисява човека и го облагородява.

Изведнъж Миленков изтри единицата, стояща пред реда от множеството нули. На дъската останаха нищо не значещите цифри.

Професорът постоя за малко сочейки знаците, които обозначаваха отсъствие на каква да е величина и каза мъдро:

– Ако у вас няма човечност, всичко останало нищо не струва.

Този урок студентите запомниха за цял живот.

Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..