Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.

Мина Рождество. Петър остана с приятелите си да нощува при познати, но там не спаха добре.

Сутринта се чувстваха отпаднали.

– Дали е от яденето не знам, но не се чувствам добре, – сподели Калоян.

Обадиха се и други, които имаха някакви кризи в телата си.

– Това е, духът на празникът сякаш изчезна, – засмя се тъжно Петър.

– О, това е най-малкото, – намръщи се Сашо, – подаръците, които купихме миналата седмица, вече са на половин цена.

– Ей, размислете малко, – понадигна се Гошо. – Как са вървели Мария и Йосиф, търсейки подслон. Самото раждане, след това идването на овчарите без предупреждение. Всичко това навярно е изтощило и родилката и съпругът ѝ.

Димо се присъедини към казаното от Гошо:

– Навярно Мария си е спомнила благословията на Елисавета. Това посещение от овчарите я е развълнувало и в нейното съзнание е настъпило ярко осъзнаване за съдбата на Младенеца.

– Вероятно Мария и Йосиф са били много по-изтощени, от нас след празнуването на Рождество, – съгласи се Сава, – но нека размишляваме за Онзи, Който дойде в света и до днес ни озарява с присъствието Си.

След думите на Сава никой повече не се оплака.

Фалима бе собственик на плантация в Индонезия.

Един ден тя събираше вода от потока. Тогава я нападна крокодил.

Влечугото хвана жертвата си за краката и я завлече във водата.

Фалима започна отчаяно да вика:

– Помощ! Помогнете ми! ….

А в същото време не преставаше да се бори с агресора.

Работници от плантацията се събраха на брега при резервоара. Те започнаха да плашат крокодила, а същевременно протягаха прътове към жената, за които тя можеше да се хване.

Въпреки че крокодилът беше наистина уморен и пусна жертвата си, всичко не се случи веднага, а чак след агонизиращ час и половина.

Самата Фалима не можеше да повярва на случилото се със нея:

– Нима съм издържала толкова дълго време в устата на крокодила?!

След инцидента тя бе откарана в болницата, защото имаше дълбоки прободни рани по крака, но лекарите са сигурни, че пациентката скоро ще се възстанови напълно.

Фалима бе много уплашена. Тя сподели:

– Щом затворя очи, в съзнанието ми непрекъснато се появява крокодилът.

Физическите рани ще заздравеят много по-бързо, но за освобождението ѝ от шока ще е необходима май повече време.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.