Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Изглежда април е доста напрегнат. Често срещам хора, които се оплакват, разочаровани са от всичко и нищо не може да ги успокои. Много са станали раздразнителни в къщи и на работа. Всички мислят, че така не може да продължава, но не могат да се спрат.
Където и да сте кажете няколко добри думи от рода на: „От трудностите не можеш да се скриеш!“ или „Не всичко приемайте на сериозно“. На хората им става по-леко. Душевните рани впримчват човека, понякога една дума може да донесе известно облекчение. Обикновено заетите хора са обкръжени от хора също толкова много заангажирани, така че няма кой да спре и да поговори.
Представете си жена, която се връща от работа. Денят й е бил много напрегнат. Тя бърза да приготви вечерята. Малко по-късно се връща мъжа й и ядосано мърмори:
– Пак зеленчуци. Не можеш ли да сготвиш нещо по-хубаво?
– А ти сутринта защо не изхвърли боклука, колко пъти те молих, – изригва като вулкан жената.
Може би по-добре щеше да прозвучи така:
– Навярно е така. Ти си много уморен след работа. Бих искал  да ме разбереш, аз също съм уморена….
Но нищо такова не излиза от устата им и те започват да се критикуват за грешките си.
Когато сме уморени, вместо да благодарим се оплакваме: „Защо не си направила това….?“ или „Направи и това и това….“. Мисля, че всеки трябва да се спре и да се запита, дали тези думи иска да чуе твоя събеседник.
Ако сега сте се срещнали не е нужно веднага да се оплаквате и да критикувате. По-добре се усмихнете и кажете нещо приятно. Може някой от вас да каже: „Аз не мога да говоря това, което не чувствам“.“ Когато казваме добри думи, ние започваме истински да изпитваме благодарност. Ако има нещо, от което искате да се оплачете, оставете го за по-късно, тогава вашият събеседник непременно ще ви изслуша.
Като начало застанете пред огледалото и кажете: „Благодаря.“ Няма нищо страшно, ако отначало това бъде за вас като преструвка.