Мишо бе възторжен и размахваше ръце:

– Видя ли колко много последователи има моя акаунт? Много ме харесват и следят моите постове.

– Това не са показатели, които имат стойност в Божите очи, – противопостави се Димитър.

– Бог, – изсмя се Мишо, – кой се занимава днес с Него? Гледай какво търсят масите.

– Бог цени любовта, близостта и грижата, където качеството надминава количеството, – уточни Димитър.

– Не ме разсмивай повече, – Мишо погледна Димитър с превъзходство. – Важно е да спечелиш всеобщото внимание. Да бъдеш на върха. Повече аплодисменти и почитание. Това е живота.

– При Бога, дори и малките събирания имат огромна сила, – отбеляза Димитър.

– Сега грабни гребена на вълната и се понеси напред, – очите на Мишо блестяха.

Той бе въодушевен и ентусиазиран. За него бе важно да получи голяма доза славата, множество парите и непрестанни удоволствия.

– Когато всеки от нас започне с малко, тези действия се натрупват и умножават, – подчерта Димитър. – Как се справяш с проблемите?

– Все нещо ми хрумва и се измъквам, – гордо заяви Мишо.

– Трябва да се справиш с корена на проблема, вместо да предлагаш временни решения, – посъветва го Димитър.

Мишо вдигна рамене.

Двамата като че ли говореха на различни езици и трудно можеха да се разберат.

Трудни дни, всички ги имаме. Някои са по-лоши от други.

Когато Камен стигна до сградата, откри, че силният вятър бе съборил няколко тухли отгоре.

Затова той монтира греда с макара на върха на сградата и вдигна няколко варела пълни с тухли.

Поправи повреденото място, но останаха много тухли.

Той ги наслага в един от варелите и го спусна надолу.

За съжаление, варелът бе станал много по-тежък от него и преди да разбера какво се случва, варелът започна да пада, издърпвайки го нагоре.

– Ще се задържа, тъй като съм далече от земята, – реши Камен.

Но не успя.

По средата срещна варела с тухлите, който бързо се спускаше. Получи силен удар по рамото.

Изкачи се на върха, удари главата си в гредата. Пръстите му се защипаха и заклещиха в макарата.

Когато бъчвата удари силно земята, дъното ѝ се спука, а тухлите се разсипаха.

Камен стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

По средата на пътя срещна варела, който се издигаше бързо, и получих тежки наранявания на пищялите си.

Когато Камен удари земята, се приземи върху купчината разсипани тухли. Получи няколко болезнени порязвания и дълбоки синини.

Шокиран той пусна въжето.

Варелът се стовари бързо върху него и му нанесе удар по главата.

Откараха го в болницата.

В някои дни се чудим защо изобщо сме изпълзели изпод завивките сутринта и дали вечерта ще се върнем в леглото си.

Повечето от нас не изпитват трудности да се справят с няколко проблема през деня, но когато започнат да се изсипват като градушка, без облекчение и причина, ставаме нервни.

В повечето случаи започваме да мърморим.

Има хора, които ни обичат и наистина искат да помогнат, но колкото и да искат, трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Но Бог и в най-трудните ситуации ни придружава.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.