Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Доброто обучение е полезно нещо, но то не разкрива изключителните способности на децата. Напротив, в редица незабележими ученици често се скриват деца с нестандартно мислене, а понякога и истински гении.

Известният руски учен Дмитрий Менделеев се е родил в многодетното семейство на един гимназиален директор. Той бил най-малкият в семейството, седемнадесети подред. Някои от неговите по-възрастни братя и сестри  починали още в ранната си детска възраст.

В първите гимназиални години за Менделеев ученето не било важно. В бележника му често се срещала оценка „посредствен“.

Младият Дмитрий бил с жив темперамент и бил против „зубренето“. За това не обичал часовете по латински и Закон Божий.

Според собствените му признания, към класическото училище той изпитвал отвращение за цял живот.

Все пак, това не му попречило добре да завърши училище и да постъпи в Педагогическия институт в Санкт Петербург.

В първия курс на института по всички предмети, освен математиката, Менделеев получил оценка „незадоволителен“. Това можело да се обясни със слабото му здравословно състояние, разстроено от климата в Санкт Петербург. Това била причината често да отсъства от занятия.
Но това не попречило на успехите му в бъдеще.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….