Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Герман се почувстваше много зле. Състоянието му се влоши. Трудно се придвижваше. Цялото тяло го болеше.

Накрая отиде в болницата и получи разочароваща диагноза:

– Имунната ви система е започнала да работи агресивно спрямо тялото ви.

Той лежеше в леглото. Не можеше да движи краката и ръцете си. Челюстта му едва едва се мърдаше и той трудно се хранеше.

Мъка изпълни сърцето му.

– Колко е несправедливо, – каза си Герман. – Защо ми дойде това на главата?

Престана да говори с близките си. По-голямата част от деня прекарваше обърнат към стената.

Събраха се добри специалисти и обсъдиха състоянието му, взема мерки, но болестта прогресираше.

– Какъв е шанса ми да оздравея? – попита Герман.

– От петстотин човека оцелява само един, – бе отговорът, – но ако тялото се мобилизира срещу болестта и ендокринната система заработи пълноценно има надежда.

– Как се е получило всичко това с мен? – Герман бе настойчив, той търсеше изход от положението си.

– При негативни емоции, – обясни лекарят му, – се освобождава хормона на стреса, който поразява цялото тяло. Той подтиска ендокринната система.

Герман след този отговор не спа цяла нощ.

– А ако предизвикам положителни емоции, – каза си той, – това може да ме активизира. Нали „веселото сърце е благотворно лекарство, а унилия дух изсушава костите“. Следователно на разрушеното тяло му е нужна радост.

Герман си спомни, как много учени твърдяха, че смехът е уникално средство за лечение.

Въпреки протестите на лекарите, които го смятаха за безнадеждно болен, той пожела да напусне болницата и да се прибере у дома.

Когато върнаха в къщи, Герман помоли да му се пускат комедии и да му се чете хумористична литература.

След първият смешен филм се смя от сърце и в продължение на два часа не усещаше никаква болка.

И така започна всеки ден лечението си със смях. Спря да приема лекарства. Спеше вече спокойно.

След месец Герман започна да движи пръстите на ръцете си без да изпитва някаква болка. На следващия се движеше в леглото си.

И най-накрая дойде моментът, когато Герман стана от кревата си.

Ставите му станаха още по-подвижни. Започна да свири отново на пиано и се научи да играе тенис. Яздеше кон.

Герман се яви на преглед и изненада лекарят, който му бе предвещал смърт преди 10 години.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа“.

Къде има подобно нещо? Понякога в живота и литературата срещаме подобни образи.

Двама души силно се обичат и решават да сключат брак. За тях казват, че са станали една душа. Но колко често малко след това те се развеждат.

А тук имаме не двама, а хиляди души.

Какво чудно явление и то сред един свят, в който човекът за човек е вълк. До скоро тези хора са били чужди един на друг. Не са се познавали.

По правило във всеки непознат подозираме неприятел. Дори и малкото дете по инстинкт счита непознатия човек за враг.

Тогава как да си обясним това странно явление, което се е случило сред първата християнска църква?

Това са били хора, които са посветили сърцата и живота си на Исус Христос. Обърнете внимание, не се казва „множество от човеци“, а „множество от повярвали“.

Истинската пълна вяра води до единодушие.

До края на Средновековието френският език нямал единна система. Той бил разделен на няколко диалекта.

Почти всеки писател имал свои граматически правила. Френски поезията и литературата достигнали своя връх в периода от 18-ти до 20-ти век.

„Пепеляшка“, „Спящата красавица“ и „Синята брада“ се е появили точно по това време. Тези истории са написани от известния писател Шарл Перо.

Значителният принос на Франция в световната литература и културното наследство станали произведенията:  „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“, „Гърбушкото от Нотр Дам“ и „Двадесет хиляди левги под водата“.

Романът „Фантомът от операта“, написана през 20 век от Гастон Леруа, е една от най-известните творби на съвременната френска литература.

Днес най-значимата награда в областта на френската литературата е  Гонкур награда – Prix Goncourt.