Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Димитър и Елена отидоха на родителската среща на сина си. Те видяха оценките на Чавдар в дневника и останаха ужасени. Синът им, който беше отличник, се бе превърнал в мързелив и слаб ученик.

Класният му ръководител сподели:

– Държи се грубо и отвратително. Да не би нещо да го тревожи?

Изгледа бащата и майката на Чавдар, чийто лица бяха изпълнени с тъга и болка.

– Ако има проблем редно е да ни предупредите. Вярно е, че момчетата стават трудни, когато навлизат в пубертета, но при него нещата се развиха много бързо и неочаквано. За това се питам, дали няма и нещо друго?

– Ами …. – поколеба се да каже нещо Елена.

– Не, – отговори твърдо Димитър, – няма никакъв проблем. Очевидно е от възрастта. Аз бях същия на неговите години. Не исках да бъда добро момче. Ще поговоря с него, нещата не бива да продължават така.

Когато напуснаха сградата на училището, Елена едва не изкрещя:

– Не виждам как можеш да го спреш, – и добави по-спокойно с много болка, – той е много разстроен.

– Да, знам, че е разстроен, – измърмори Димитър, – но ще го накарам да разбере, че си съсипва бъдещето.

– Дано, – Елена звучеше отчаяно. – Малко вероятно е.

Когато Димитър се прибра и отиде при Чавдар, синът му се разкрещя:

– Махай се! Изобщо не ми говори. Не искам да те виждам.

– Не ми крещи, – скара му се Димитър.

– Ще викам и крещя, колкото си искам, – Чавдар още по-силно завика. – Ти си отвратителен и противен. Как можа да причиниш това на мама и да се търкаляш с онова момиче? Мама е толкова добра с теб, как можа?

– Да, Чавдаре, срамувам се от себе си, – Димитър наведе глава. – Съжалявам, неприятно ми е, че ти разбра.

– Вместо да съжаляваш, да беше помислил преди това.

– Чавдаре, изслушай ме само, – гласът на Димитър трепереше. –  Много съжалявам и искам да те помоля …

– Да ти простя? За какво да ти прощавам? За това, че съсипа семейството ни, че вгорчи живота на мама?

– Не искам прошка, – каза примирено Димитър. – Искам да те помоля да не съсипваш собствения си живот и шансовете си с подобно поведение. Аз може да съм объркал собствения си живот, но ти не съсипвай твоя. Няма да можеш да се класираш …

– Пет пари не давам за скапания ти университет. Не ме интересува, дори да ме изключат от училище. – Чавдар едва не се разплака, – Не мога да имам това, което най-много искам, семейството ми да бъде такова каквото беше, защото ти ми го отне …..

Чавдар излезе от стаята и силно трясна вратата. Димитър зарови ръце в косата си и заплака.

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.