Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Трифон бе навел глава и се оплакваше на приятеля си Михаил:

– Не мога да го проумея това. Посрещам всички нужди на семейството си. Давам на жена си всичко, от което се нуждае, на децата ми също. Какво искат още от мен?

– Те искат теб, – съчувствено го погледна Михаил, – твоето време, твоето внимание! За тях е важно да знаят, че значат нещо за теб. Нищо не може да замени времето, което би прекарал заедно с тях.

– Самият знаеш колко много работа имам. Нали за тях се трудя, за да имат всичко необходимо.

– Децата ти нямат нужда от вещи, те се нуждаят от време с теб, жена ти също.

– Не мога да се разкъсам на хиляди парчета.

– Кое според теб е най-добрият израз на любовта? – попита Михаил.

Трифон вдигна безпомощно ръце и нищо не каза.

– Това не са цветя за жена ти или шоколад за децата ти.

– Тогава какво? – отчаяно извика Трифон.

– Най-добрият начин, по който можеш да изразиш любовта си към някого, е да му отделиш специално внимание. Когато правиш това, все едно му казваш: „Ти си ценен за мен. Това, което казваш или правиш е важно за мен“.

– Добре, – въздъхна тежко Трифон, – но нали ги питам какво искат. Интересувам се за децата какви оценки са изкарали в училище.

– Това достатъчно ли е? – попита Михаил.

– Какво още трябва? – Трифон нервничеше и стана много неспокоен.

– Същността на добрите взаимоотношенията не е в това какво правим един за друг или какво си даваме един на друг. Тя се изразява в това колко от себе си даваме на другите.

Трифон наведе глава.

– Забележи, – Михаил кротко продължи, – на това, което обръщаме внимание, то расте. Ако влизаш по-често в градината си и я обработваш, тя расте и дава плод. Ако обръщаш повече внимание на децата си, те ще израснат с мисълта, че са обичани. Ако отделяш повече време за жена си, в което да я изслушаш, бракът ви ще се развие и двамата ще се обичате още повече. Сам си създавай възможности да проявяваш внимание, не чакай това просто да се случи.

Паричко Богаташев забогатя. Той не се интересуваше от нищо друго освен от това, да задоволява собствените си апетити и желания.

Един ден Паричко реши:

– Ще си построя дом и то не какъв да е, а такъв, че всеки да ми завиди.

Речено сторено. На централен парцел в града се появи луксозна сграда, която привличаше погледа на хората с изгледа си и оформлението си. Вътре бе обзаведена със скъпи и модерни мебели.

Един ден Богаташев покани приятелите си на гости. С гордост ги разведе и им показа своя нов дом. Поканените цъкаха и се възхищаваха от всичко видяно.

Сред приятелите на Паричко бе архитект Християн Добролюбов , чиято оценка много се ценеше от Богаташев. По време на приема домакинът изтегли настрана архитекта и го попита:

– Е, какво ще кажеш за дизайна и интериора на новата ми къща?

– О, – отвърна Добролюбов, – всичко е прекрасно, но при строежът е допусната една голяма грешка.

Леко засегнат от думите на специалиста, Богаташев попита:

– И каква е тя?

Отговорът последва веднага:

– Смъртта лесно може да влезе в нея.

Тази неочаквана забележка накара притежателя на къщата да се замисли дълбоко, но не настъпи кой знае каква промяна в разбиранията му и той се оттегли обиден.

След няколко месеца в новия дом на Паричко наистина влезе смъртта и го взе със себе си.

Колко е важно за човек да знае, независимо дали е богат или беден, че един ден ще умре.

Да имаш красива къща тук на земята е действително голяма привилегия, но по-важно е да „имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“, защото в него смъртта няма власт. То е неразрушимо и непреходно.

Блажен онзи, който има място в дома на Отца.

Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.

Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.

Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.

– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.

Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.

Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.

Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.

Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.

– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.

Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.

– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.

Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“

Данаил с трепет очакваше какво ще каже учителят му. Той много часове бе прекарал над тази картина, а сега беше дошъл момента, в който щеше да разбере как изглежда това, което бе нарисувал, в чуждите очи.

Учителят му бе много опитен в това. Той бе професионалист. Беше му показвал как да смесва боите, как да подчертае един образ спрямо друг, как да засили акцента върху дадена композиция, …. Наглед дребни неща, но необходими, особено за начинаещ художник.

За всичко това Данаил му беше благодарен, защото през годините на обучението, неговата ръка бе станала по-уверена и беше започнал да вижда нещата в света по друг начин.

Учителят мълчаливо застана пред картината му. Подпря с ръка брадичката си и дълго обхождаше с поглед цялото платно.

„Сега ще каже, че е ужасно“, – помисли си Данаил.

Но той не го направи.

Само тихо каза:

– Харесва ми цветовата гама и усещането за откритост. Дърветата в далечината могат да бъдат по-осветени. Групичките от плевели се нуждаят от по-меки ръбове.

Данаил очакваше критика относно цветовете и правилата на перспективата, но оценката на учителят му бе вярна и благоразположена.

Младият художник си отдъхна. Картината му не бе съвършена, но в нея имаше нещо. Той трябваше да продължи да търси и открива нови не достигнати висоти в това изкуство. Анализът на учителя му го подтикна да работи усърдно с ентусиазъм и да не се предава .

По същият начин Исус можеше да осъжда хората за допуснатите грешки, но когато го правеше Той го извършваше с много любов. Резултатът бе, че хората осъзнаваха какво са направили и благодарение на това, те поемаха правилната посока.

Исус се яви като източник на вечно удовлетворение.

В такива ситуации Учителят съчетава благодатта и истината. Неговата милост ни пречи да бъдем разбити и повалени от греховете си, а истината Му не позволява да мислим, че това е нещо несериозно, което може да се отхвърли с лека ръка.

Като осъзнаваме всичко това, защо не поканим Исус да ни покаже тези сфери от нашия живот, в които трябва да растем, за да се  уподобим на Него?