Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….

Заваля сняг, но това не бе пречка за Емилия да отиде на пазар. Облече се и помоли мъжа си:

– Вальо, закарай ме до универсалния магазин, искам да купя някои неща, нали ще ни идват сватовете на гости.

– Тръгвам веднага, само да догледам този филм, остават още пет минути до края, – неохотно се надигна той. – Моля те, изчакай ме малко.

– Ох и ти с твоите филми, – въздъхна дълбоко Емилия. – Ще те изчакам, какво друго мога да направя?!

Много скоро колата стовари Емилия пред универсалния магазин.

– Ще гледам да не се бавя много, – усмихна  се виновно Емилия на съпруга си.

– Добре, добре, ще те изчакам, – изпъшка Вальо.

Горкият, той знаеше колко е нейното „малко“.

Движейки се около час между рафтовете на големия магазин, Емилия най-накрая се насочи към касата. За беда там откри, че не ѝ достигат 200 лева.

Тя помоли касиерката:

– Само за минута, мъжът ми е вън с колата и ще взема парите….

Емилия бързо изтича на вън.

Когато излезе на улицата забеляза, че една циганка проси пари от Вальо.

Тогава тя се приближи и каза на циганката:

– Махни се, ти не знаеш как да искаш. Ето как се прави.

И Емилия веднага се обърна към Вальо:

– Дай ми 200 лева!

И той ѝ даде.

Циганката остана в шок.

Това бе един малък град. Той имаше своите особености, не само в начина на изграждане на сградите, но и в общението между самите хора.

Повечето смятаха, че в него не се случва нищо интересно, но дали бе наистина така?

Мълвата за поредния скандал и препирня се разпространяваше мълниеносно. Коментарите не бяха единодушни, всеки имаше своето „за“ или „против“ подплатено със солидни аргументи.

Сашо Мерака, така го знаеха всички, бе истински предприемач. Той успяваше от нищо да направи нещо. Така бе натрупал доста капитал.

Един ден Сашо реши:

– Ще отворя бар в нашия град.

Градът се нуждаеше от малко разнообразие и всички приветстваха начинанието, особено мъжете.

Но Сашо избра неподходяща улица, на която да изгради своя обект.

Нима всички улици не са еднакво достъпни за такава цел? Не, разбира се! На тази улица се намираше местната църква.

Църковното ръководство не бе съгласно с това начинание и на всяко богослужение пастирът приканваше християните:

– Молете се, Бог да вразуми този незнаещ какво прави бизнесмен ….

И все пак барът бе построен.

Един ден преди откриването му се разрази силна буря. Светкавица удари зданието на бара и той изгоря целия.

Членовете на църквата се зарадваха, но това не бе задълго.

Сашо се закани:

– Няма да оставя нещата така. Ще си получите заслуженото.

Той призова църковното настоятелство на съд и поиска обезщетение за нанесените му щети.

На делото Сашо размахваше ръце и гневно крещеше:

– Те с техните молитви, предизвикаха, бурята и светкавицата, която унищожи бара ми. Трябва незабавно да заплатят щетите ми.

Пастирят на църквата обясняваше:

– Да ние не искахме на нашата улица този бар, но какво можем да направим, ние сме хора. Не можем да контролираме нито бурята, нито къде да падне светкавица …..

Съдията изслуша внимателно и двете страни и отбеляза:

– Още не знам каква присъда да дам, но от това, което представиха обвинителят и обвиняемите стигнах до извода, че собственикът на бара вярва в силата на молитвата, а хората от църквата със своя пастир, странно защо, не вярват в това…..

Петър стоеше в страничния кораб на църквата. Горяха няколко свещи, две бяха запалени от него без причина. Тук познаваше всички, но само по физиономия. Той често идваше в тази църква.

Погледна свещите и се опита да разсъждава на ум:

„Да постъпиш правилно и да направиш така, както е най-добре, често са две напълно различни неща. Независимо от всичко, аз не исках да ги нараня“.

Един възрастен мъж мина покрай него и му кимна, но той не му обърна внимание. В църквата Петър не намери мир и покой. Това го натъжи. Чувстваше се ощетен.

Огромната двойна врата на предверието се отвори и от нея се появи свещеникът. Петър вдигна глава. Този мъж му бе познат, но не знаеше името му.

В тази църква бе виждал само двама свещеника. Единият млад, висок, с тъмни очи. в който се четеше фанатичен пламък и този, който щеше да отслужи литургията дребен на ръст с дълга бяла брада.

Макар, че Петър не бе разговарял нито веднъж с него, той повече му допадаше, защото имаше приветливо лице. Гласът му бе дълбок и плътен.

Петър видя как свещеникът се прекръсти, падна на колене, опря чело в пода и започна да се моли. Това бе акт на смирение и преклонение пред Бога.

Петър му завидя не само на него, но и на всички богомолци, които идваха в църквата, защото те имаха нещо повече от него – спокойствие и сила.

Църквата бе живот, любов и безопасност, отвън нея бе мрак, мястото от където той идваше и се почувства фалшив и засрамен.

Свещеникът се усмихна. Той говореше нежно, все едно разговаряше с жив човек на улицата. Понеже гласът му бе тих, Петър не можа да долови думите му.

Изведнъж поиска да докосне този мъж, който така непринудено говореше с Бога. Изправи се и разтвори ръце. Когато ги повдигна нагоре усети, че се разтрепериха.

Имаше чувство, че ако свещеника се обърне и го погледне, ще прозре болката му. Толкова много му се искаше да усети ръката му върху главата си и да му изповяда всичко, което бе натежало в сърцето му.

„Той ще ме изслуша – помисли си Петър – и всичко ще се поправи“.

– Отче помогни ми!

Но свещеникът не го чу, защото Петър не произнесе тези думи, които толкова копнееше да каже.

Сам, безмълвен и недостоен Петър седна за свещите и погледна към Божественото, но видя само една огнена завеса.

Колко малко трябваше да направи, но не се реши и остана с болката и мъката на извършеното, които силно го гнетяха.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.