Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Всички в църква бяха притихнали. Навели глави в молитва, хората очакваха да вземат участие в Господната вечеря.

Спиридон бе млад свещеник. Той трябваше да вдигне чашата с виното и да я благослови. Самият съд беше направен от селекция на кристали. Точно, когато вдигна чашата, тя се изплъзна от ръката на Спиридон, падна на каменния под и се счупи.

Младият свещеник погледна уплашено към по-възрастния свещенослужител, мислейки си:

„Сега ще ми се присмее, за неумението ми да задържа една чаша в ръката си“.

Но вместо това главният свещеник каза:

– Преди да се счупи чашата, не съм предполагал, че тя има толкова красиви части, които искрят, когато отразяват светлината. Колко са прекрасни и красиви всички те, когато са осветени.

Младият свещеник гледаше омаян блещукащите малки  частици, които само преди миг съставляваха чашата.

– Както този счупен съд, нашият сломен живот може да подчертае красотата на светлината, която сияе през него, – продължи възрастният свещенослужител. – Тази светлина е Господ Исус Христос.

Хората в църквата бяха надигнали глави и слушаха затаили дъх.

– Това, от което се боим е, нещо да бъде счупено, да стане непотребно и да не може вече да се използва по предназначението си. – продължи свещеникът. – Нашето пречупване чрез Христовата светлина, привлича вниманието към себе си и го прави смайващо. В резултат на това нашият живот става прекрасен.

Спиридон бе зяпнал главният свещеник и бе забравил за счупената чаша.

– Строшаването всъщност е благословение, – каза вдъхновено свещенослужителят, – но на нас толкова ни се иска да се чувстваме добре, че изпускаме Божието най-добро за нас.

Накрая той въздъхна дълбоко и заключи:

–  Ако се борите със всичка сила и смятате, че вярата ви се е изгубила, не пропускайте благословението, което идва след като сте били разбити и съкрушени.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Зимен ден, но без сняг. Забулено с облаци небе без капка дъжд. Само голите дървета и студеният вятър напомняха, че зимата властва макар и не с пълната си сила.

Въпреки това радост и копнеж сгряваха сърцата на хората, които излизаха от поредното богослужения в неделя. Всички бяха насърчени от неделната проповед.

Симо, Жана, Алекс и Мими след богослужението запалено коментираха доста интересна тема. Тя бе свързана с призива от амвона за по-активно участие в благовестието.

– Забележете, – каза въодушевен Симо, – първите християни не са имали сгради, автомобили, телевизия, радио и интернет, но те буквално са преобразили света чрез своята проповед за Христос.

– Та те са започнали духовна революция, – подкрепи го Жана, – която е разтърсила основите на Римската империя.

– Пред лицето на противниците и непреодолимите трудности за християнина, – възторжено каза Алекс, – са запазили дръзновението и непоколебимата си вяра.

– Всеки ден са живели за Христос, въпреки че били отхвърляни от езичниците, живеещи край тях. – допълни Мими.

– Със радост са претърпявали презрение, гонение и даже смърт за Христос, – отбеляза Симо.

– Но как са успели? – зачуди се Алекс. – Какъв е бил техният таен секрет?

– Библията ясно говори за причината на техния успех: „Всички бяха изпълнени със Святия Дух“, – уточни Жана.

– Святият Дъх е променил живота на първите християни и на всеки, когото срещнеха, – подчерта Мими. – Тяхната любов, правдивост и чистота, правеха незаличимо впечатление.

– Тогава, какво ни пречи да „обърнем“ този свят за Христос? – извика Симо.

Джон Рамирес, който е бивш високопоставен свещеник в храма на сатанистите, поради Божието провидение отворил сърцето си за Евангелието, е разказал историята на личното му участие в сатанизма и честването на Хелоуин, за да предупреди родителите за опасностите на този празник.

Въпреки че някои християни вярват, че да позволят на децата си да се обличат в костюми и да ходят при съседите за бонбони е напълно безопасно, Рамирес има съвършенно друго мнение по този въпрос.

Той сподели, че с жена си са били сатанисти и са избрали деня на Хелоуин, за да се оженят.

„Спомням си 31 октомври 1987 г., когато имах най-дяволската сватба на планетата. Жена ми и аз решихме да се оженим на Хелоуин, да проведем демоничния ритуал, който продължи през цялата нощ, а сватбените камбани се чуваха до портите на ада „- пише той.

Той предупреждава християните, че е невъзможно да се отдели тъмния произход на Хелоуин с привидно безвредната практика днес на празника.

„Колко важен за вас е Разпети петък и Великден“, толкова Хелоуин има същата тежест и значение за тези, които живеят в тъмната страна“.

Рамирес твърдо вярва, че християните не трябва да участват в този празник. Дори и да го преименувате на Harvest Fest или да опитате да направите от него някаква християнска версия на Хелоуин.

„Единствената реколта, която трябва да празнуваме, е реколтата от души“, пише той.